Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Много пъти ставаше дума за германците. Нали някои от тях бяха около нас или между нас! Разказвахме си интересни случаи. Сам припомнях няколко.
Когато бях в Браила, отидох с другарите си в комендантството, за да „уредим“ въпроса с храната и квартирата. Влизаме голяма група. Изпълваме цялата стая. Германският подофицер, който говореше по телефона, скочи от стола си, удари токовете и застана мирно. После, „командувайки“ си „свободно“, продължи вече прав телефонния си разговор. Ние, весели, безгрижни, говорим високо и… германецът не чува нищо. Отведнъж, за наше учудване Дойчо удари с юмрук по масата и извика: „Ахтунг!“ Ние, кандидати и офицерите, замлъкнахме.
В Битолско край дружината ни в поддръжка, двама германски войници строяха помещение. И двамата редници, единият бе за старши. Просто се наслаждавахме на необикновената им добросъвестност. Устите им не се отваряха. И двамата работеха, като да бяха непрекъснато под погледите не на ротния, а на полковия си командир! Най-много се възхищавахме от момента, в който „старшият“, който следеше за наближаването на 12 часа, се изправяше и точно на пладне „командуваше“ почивка!
Когато големите ни началници идваха на позицията, съобщаваше ни се един-два дни по-рано. Падаше работа, неспане, и то именно през деня, когато имахме най-голяма нужда от спокойствие. Иначе постъпваше корпусният командир. Съобщаваше ни се на обяд, когато всички сме будни и сам германският началник идваше същия ден, и то точно в определения час. При това, вместо да събира от всички щабове офицери, той не вземаше дори дружинния. Идваше придружен само от преводач, като искаше да обиколи позицията, воден само от ротния. Съобщението гласеше, че в еди-колко часа ротните командири да бъдат на десния фланг на ротите си.
Очаквайки, видях приближаващата се малка група, която стигна на двадесет и пет-тридесет крачки от мен. Корпусният запитва, командирът на съседната втора рота подпоручик Агопов отговаря, преводачът поручик Георгов превежда. Вместо да стоя така — настрана, очаквайки идването им в участъка на моята рота, запътих се към тримата. Началството пошушна нещо, Георгов направи няколко крачки към мен: „Корпусният командир те освобождава от рапорт“. Приближавам, голямото началство се ръкува и службата продължава. Попадам на много интересна тема. Участъкът на Агопа е издаден. Съседните нему две роти са в общата линия на полка. И ето корпусният запитва Агопа как ще отбранява позицията си.
Че така, че пък така, и Агопа разви цяло словесно. Когато всичко бе преведено, германският началник отвърна: „Ето, аз ставам ротен командир. Вземам вашата рота. Всеки миг, когато пожелаят, французите могат да ми отнемат позицията. Аз, корпусният, не бих могъл да я удържа! Предайте на началството си още днес ротата ви да се оттегли на общата линия на полка“.
Тоя издатък ни бе завещан от 12 полк, който сменихме, а нито бригадата, нито дивизията направи някакво изменение. Трябваше да дойде корпусният, за да олекне и на тая рота.
На 1 септемврий 1917, тъкмо бяхме се сменили от позиция, французите забиха барабанно по 81 полк. Веднага дружината ни получи заповед да приближи. В трескаво състояние, което всеки е изпитвал, когато е бивал изненадван назад, ние се движехме напред. Отведнъж зад нас се зададоха в тръс голям брой германски ракли. Върху едрите коне яздеха снажни войници, които, настигащи другарите си пехотинци, започнаха да викат: „Булгарски, има бум, бум. Има много бум!“ От една следваща ракла извикаха: „Има хойте много, много…“ — „Зор“ — обади се шеговито един от нашите. „Зор, много зор“ — отвърна отминаващият вече германец.
Ако бяха великолепни при работа, германците бяха неподражаеми в гуляй.
Когато се приближавахме към Завоя на Черна, германски артилеристи бяха току-що получили ордени за Храброст. Бяхме поканени. Дойчовците знаеха да се отсрамят. Песни, шампанско, речи.
Германците бяха особено чувствителни към наградите. Носеха ги с гордост. Особено харесваха нашето наистина много красиво най-високо отличие.
В Румъния един германски офицер каза на наш завършил право в Германия: „Много ми харесват вашите ордени. Аз ще ви представя за железния кръст. Желаете ли вие да ме представите за ордена за Храброст?“
Изглежда, германецът не знаеше, че у нас тоя орден се дава на строеви, и то повечето пъти за храброст, и правото за представяне е предоставено само на началството.