Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Когато жената започва нов живот, къса стари писма. Поне да бяха писма! Да не би именно за това… Жената обикновено не къса писмата, в коитой се казва нещо. Писмата бяха скъсани.
Може би пък бе се бояла да не би един ден децата…
Когато тъй малките ви деца, госпожо, пораснат, ще бъда fantôme sans os16. Само че вие няма да бъдете au soir, à la chandelle… dévidant et filant… en vous émerveillant…17
А то е, защото нито вие сте Елена, дъщеря на барон Дьо Сюржер, придворна дама на Екатерина Медичи, нито аз Пиер, потомък на маркиз Дьо Ронсар…
Колко голямо бе желанието на мнозина от нас да имаме позната, дори непозната, с която да си разменяме близки мисли, далечни поздрави. Кому да пиша?
И останаха само хубавите желания и хубавите книги.
С други, с целия Уайлд, Метерлинк бе предпочитаният ми автор. Всяка от книгите му струва сто. Четях и се опивах. Дори преведох десетки от най-затрогващите му страници.
„Ако всички думи си приличат, всички мълчания са различни. И цялата съдба зависи от свойствата на първото мълчание, което две души са създали.“
Тия копнежи, които ми идваха отдалеч, ме спираха често пред телените мрежи на французите, зад които се говореше френски, гдето може би в същия миг друг някой четеше на същите букви същите думи.
Понякога само в тия думи човек може да създаде или да погребе живота си.
Спомням си гимназиалните години. Тогава в София имаше една ученичка, която завършваше. Срещах я редовно, почти винаги на едно и също място, когато с ноти се връщаше от урока си по пиано. Връщах се от урока си по английски.
Никога, и до днес, никоя жена не е носила обувка като нейната. Не обувка — ладия. Както лебедът цепи водите на езерото, което природата не е още създала, тъй цепеше тя улиците, а нея природата бе вече създала.
Цяла София лудееше. Двете тогавашни кафенета се затвориха. Всички бяха на улицата в надежда да я срещнат. Да видят как лебедът цепи водите на езерото, което природата не бе още създала. Но срещайки я, всички чувствуваха, че за тях поезията бе вече изгряла.
Името и презиметой — като заглавието на поема. И до днес дъха си не мога да поема.
От двама мои приятели едноименници — по-далечният; от други двама, пак едноименници — по-сърдечният услаждаха дните си по нея. Тогава не се живееше, затова може би се копнееше.
После — мина време. Но те бяха още преди това завършили. И тя завърши. На следната година и аз завърших. Двадесет години оттогава. Нали вие, госпожици, не бяхте се още родили? Вие ли много късно се явихте, ние ли много рано се родихме! — Ето причините, по които се разделихме.
Двадесет години от първите студентски години. После — войната. Единият попадна в 4 артилерийски. Другият — в 36 пехотен. Не само единият или другият от приятелите ми. Кой не въздишаше по нея? — Всички канонири, бомбандири. Всички пехотинци без опинци.
Днес, след двадесет години, никой вече не въздиша. Прекрасна съпруга, още по-прекрасна майка, който я погледне, почва да се вайка.
Младежки златни дни, къде хвръкнахте вий… От Кървава песен…
Тя бе жена поезия. Поезията изчезна, споменът остана. Споменът — вечната поезия.
На позицията не знаехме що с скука. През деня и нощта служба, работа, задължения. Връзка с наши, с противника. Разпоредби, грижи, изпълнения. Понякога недоспал, недоял. А аероплани! Артилерия! Всичко можеше да се понесе, само не и душевната пустота. Там никакъв другар не би могъл да помогне. Утехата може да утеши само гладния, жадния, болния, нещастния. Но думите, които биха се насочили към запълване на тая кухина, биха я направили още по-куха.
Близки ми бяха мнозина, всички — такива славни другари имахме! Но още по-близък, сърдечен — Митаков. Извън беседите, и пеенето поддържаше душата. Отдавна още в ушите ми звучаха думите на Едуард Род: „За някои съвременни души музиката е станала един вид акомпанимент на живота.“ С прекрасния си глас, с чисто културните си песни, с оперите Митака акомпанираше живота ми на фронта.
В Могила — Донков, на позицията — Митаков ми бяха най-близки. С тях дълго се дълбаеше туй, що не се дълбае.
Митака получаваше често писма — винаги от една и съща. Колкото тя пишеше по-често, толкова той отговаряше по-рядко. Нейните писма бяха цели тестета, неговите — две мършави листчета!
Понеже в тая Светая Светих надзъртах и аз — бе ми позволено не само защото не бе ми забранено, — можах да се убедя доколко далечни бяха тия думи, които ни идваха тъй отдалеч.
16
безплътен дух — цитат от сонет на Пиер дьо Ронсар
17
Откъсите са от първия куплет на същия сонет