Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
На Южния фронт — майор Дипчев, подполковник Михайлов, майор Петров.
За първия мога да говоря — бе ми дружинен цяла година и половина. Ако за това време хората не могат да се опознаят, никога не биха могли да се оценят. С него прекарах най-дълго, в най-пряка връзка, и то на фронт, гдето вижданията са чести, служебните отношения — още по-чести. Запазих спомена и за съобразителността, и за равенството, и за отнасянето му.
Такъв бе майор Иван Дипчев, днешният генерал о.з.
За втория ми е удобно да говоря. Ако на Северния фронт не ми бе дружинен, на Южния ми бе на няколко пъти заместник-полкови. Оцених и спокойствието, и разпоредителността, и жеста му.
Такъв бе подполковник Спиро Михайлов, загиналият при атентата в „Св. Неделя“ полковник.
За третия ми е още по-удобно да говоря. Ако на Южния фронт не ми бе началник, в Румъния през продължителното отсъствие на дружинния ми бе дружинен. Оцених и добротата, и сърдечността, и другарството му.
Такъв бе майор Димитър Петров, днешният генерал о.з.
Имахме и отлични ротни. Но мнозина бяха ротни. Като взводните, и ротните ходеха в отпуск, курс, командировка, особено в болница. Местата им се заемаха. Кога за две-три-четири седмици. Кога за два-три-четири месеца. Понякога два пъти по два-три-четири. За някои общо се събираше и повече от четири-шест-осем месеца. Затова имаше заместници, които заместваха по седем, осем и повече месеца. Имаше и ротни, когато завърнал се старши ротен — от друга дружина или преведен в полка старши офицер им отнемаше ротата. Затова, когато се говори за ротни, ще се говори и разбира се и за титулярни ротни, и за заместници ротни. Но имаше незаменими заместници… А имаше заменими и заместими ротни…
За мнозина запазих най-добри спомени. Колкото и да искам да се освободя от мелодията — не мога. Те са като лайтмотив, като ария от великолепна опера, която човек пропъжда и която извън залата на операта, извън пианото, извън грамофона и радиото звучи в ушите, услажда душата.
Както изгревът и залезът възторгват и полуграмотния селянин, тъй и тая мелодия възхити и полуграмотния войник. Благодарение на тези другари, войниците им — и без това тъй музикалните в нашия полк войници — бяха най-музикални.
Всичко, което може да се иска от човека, офицера, подчинения, другаря и началника — те го притежаваха. Храброст, разпоредителност, командна способност, хладнокръвие, добросъвестност, почтеност, интелигентност, отговорност — всичко. Имаха и нещо повече — скромност. Това е вече много. Имаха и още нещо — признанието на другарите и началниците. Това не е малко.
Мутафчиев бе въплъщение на боеца. Ако ваятелят би могъл да разгърне душата му, би ни дарил със съвършена творба. Би била извън всякакъв конкурс, извън всякаква похвала.
Мутафчиев бе олицетворение на интелигента. Ако философът би разгърнал мозъка му, би ни дарил с прекрасна творба. Би била и за пример, и за поука.
Затова, когато в края на войната трябваше да се избере офицер за щаба на дивизията, който, след като е въплътител, да бъде и вдъхновител — офицер-наставник както бе официалният термин, — за първа дивизия бе избран Мутафчиев.
Такъв бе поручик Петър Мутафчиев, днешният професор.
Арнаудов бе картечник. Когато след пристигането на полка на Южния фронт се получиха първите три железни кръста (по-късно се получиха още два-три пъти по няколко), командирът даде единия на подполковник Михайлов, другия — на поручик Арнаудов, третия получи поручик А. Б.
Защо даде именно на подполковник Михайлов? — Това командирът знае.
Защо даде именно на поручик Арнаудов? — Това и командирът, и аз, и целият полк знаем. Защо третият орден се даде на поручик А. Б. Това нито командирът, нито аз, нито полкът знае. Може би бригадният знае!
Но какво е туй, което целият полк знае?
Когато след боевете в Сърбия заедно с дивизията полкът мина в Добруджа, едничката ни тогава картечна рота имаше трима офицери.
Добруджа. На 13 септември при Великьой-Паракьой пада убит ротният командир подпоручик Давид Щернберг, от София. Щернберг е зъболекар. Но вместо да вади на хората зъбите, когато на България се вади душата, този син на евреи, внук на евреи, правнук на евреи — българинът подпоручик Давид Щернберг предпочете да умре, но да живее. И умря пред картечницата.