Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Когато стига в нестроевата, слиза и весело протяга ръка към кошницата с армагана. И едва тук забелязва, че е изчезнала!…
Извънредно родолюбив, готов винаги на всяко място да вземе дума за възвеличаване жертвата и подвига за Родината. Отец Лъв бе горещ оратор. Смел, безстрашен, кавалер на ордена за Храброст, той остана запечатан в паметта ми особено с една от снимките си. Стъпил с левия си крак на един камък, в лявата ръка държеше кръста, в дясната — револвер, в устата си — дълга кама.
Помина се миналата година от болест, придобита през войната.
„Офицерша“
Свободното време, особено в поддръжка, можеше да се убие само с нещо допълнително — с четене, превеждане, учене.
Прекарал няколко месеца в нашата дружина, Мутафчиев превеждаше от старогръцки. Митаков — от френски. Стефанов, Антонов, Димитров, Агопов, Занков, Илиев, Бобчев, Атанасов учеха или се интересуваха от немски. И други от дружината хвърляха понякога поглед върху учебниците им.
Познавач на сръбско-българските отношения от най-старо време до днес, Стоянов продължаваше изучаванията си и често ни говореше за тях.
Извън двамата историци, имахме и друг — полуисторик. Следвал две години в университета, Пожаревски бе се убедил, че не историята ще му канализира живота, и затова постъпил във Военното училище, за да се посвети на новата кариера, която сам той считаше едничка в състояние да дисциплинира ума му.
Съвсем обратно на Карлайл, който, отчаян от живота, решен да се самоубие, попада случайно на една история. Зачита я и в нея намира спасението си. Посвещава се напълно, написва няколко от най-бележитите книги на световната история и става знаменитият Томас Карлайл. Може би нашият Пожаревски би станал известен. Може би и сега не е късно!
Извън ученето и превеждането дружината четеше. Няколко книги бяха общо четиво. Най-напред „Българско лято“ от Марсел Дюнан. Учудвахме се и от бързите коне, които карат софийските трамваи, и от тези синове на български министри, които били заявили, че ако България отиде на страната на Централния съюз, те, синовете, първи щели да възбунтуват ротите си!
Освен тия общи някои от нас имаха повече или по-малко свои книги, които задоволяваха лични вкусове, лични потреби.
Но не само нашата дружина. И другите две, и картечните роти също четяха, учеха. Най-много се изучаваше немски. Пундев бе тъй напреднал, че намираше вече грешки в преводите на няколко от най-бележитите творби на германския гений.
Учеха се и други езици. Ерусалим Василев продължаваше мирновременните си занятия по италиански.
Един от тези, които най-малко се интересуваха от книгите, бе Ковачев. „Стига си чел — казваше той често на двама-трима, които най-много се занимаваха. — Ще те пребият утре като псе, какво ще стане с това, дето го четеш?“
На идване за Южния фронт донесох голям брой книги. После писах и получих тъй много, че… войната можеше да не се свършва…
Тук за развлечение преведох няколко романа. Дори една повест бе напечатана още тогава.
Четенето разнообразяваше службата, другарските посещения, преводите. Колко нещо мина през ръцете! Все пак нищо не би доставило тъй голямо удоволствие, както живата връзка. Кому да пиша? На дамата от Червен кръст, която не познавах? На дамата, която се мярна в „Мажестик“ и изчезна? На дамата…
През пролетния си отпуск преди Битолския фронт бях се запознал с една госпожица, която преди две-три години на отиване за гимназията срещах почти всеки ден да отива за гимназията. Често миналото измамва настоящето. Изглежда, че и аз не трябваше да направя изключение. Обадих се с една-две снимки, две-три писма.
Понеже от войната нямам никакви писмени следи — нито дневник, нито бележки, всичко ми е спомени по памет, към които, естествено, се прибавиха наложени фактически справки, — пожелах да проверя дали случайно тия няколко послания не са запазени.
Колко интересно би ми било да прочета как съм се изразявал тогава, особено пък как съм описвал позицията и природата. Спомням си, че едното писмо бе посветено на тъй красивия ни битолски пейзаж. Желаех просто да прочета тия две страници. Ако биха издържали, бих ги поместил.
При случайна среща запитах някогашната госпожица дали още по-случайно тия тъй невинни редове не са запазени.