Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Добруджа. На 19 септември при Кокарджа пада тежко ранен, умира — пада убит подпоручик Владимир Мусаков от София. Мусаков е адвокат. Но вместо да пише присъди на войници, отлъчили се 24 часа и три минути, когато други в течение на три години бяха се отлъчили 24,000 часа, 136,800 минути, вместо да пише с мастило, когато може да пише с кръв, този син на българи, внук на българи, правнук на българи — българинът подпоручик Владимир Мусаков предпочете да умре, но да живее. И умря до картечницата.
Румъния. На 29 ноември при Узун-Букурещ пада убит пристигналият през септември в полка и ротата офицерски кандидат Илия Георгиев от София. Георгиев е студент по инженерство. Но вместо да праща всред самия курс на Школата, когато вече със седмици, месеци следва в пехотата и изучава картечницата, вместо да праща баща си и майка си да си съдерат подметките, но да издействуват да бъде преведен артилерист, вместо да се срами с постъпката си тоя славен род оръжие, този син на българи, внук на българи, правнук на българи — българинът офицерски кандидат Илия Георгиев предпочете да умре, но да живее. И умря на картечницата.
Румъния. На 30 ноември пред Калугерени-Букурещ пада убит втори ротен командир — получилият ротата преди минаване на Дунава поручик Иван Марков от София. Марков е на действителна служба. 33 випуск. Но вместо да стои при „парковия“ си взвод, както и първият ротен не направи, както и вторият ротен не направи, защото в боя — като батареите, като ескадроните, като пехотните — и картечните роти не се командуват сами… Марков е винаги там, гдето са всички, и прави това, което правят всички.
Един куршум убива мерача. Отмествайки нежно топлия още син на България, Марков хваща мъжки дръжките на картечницата. 29 ноември. Един куршум убива мерача на друга картечница. Отмествайки нежно топлия още син на България, Марков хваща мъжки дръжките на картечницата. 30 ноември. И този син на българи, внук на българи, правнук на българи — българинът поручик Иван Марков бе пронизан право в гърдите, както първият ротен право в челото, защото предпочете да умре, но да живее. И умря на картечницата.
Двама ротни, двама взводни! Читирма! Какво тежко наследство за този, който остава! За младия подпоручик Никола Арнаудов, едничкият взводен, който веднага след първата жертва става ротен.
Но сам Арнаудов е винаги на картечницата. И преди, и след смъртта на другарите си войници, подофицери и офицери. Той не е виновен нито за тяхната смърт, нито за своя живот. Падналите герои получиха дървени кръстове. Ето защо преживелият получи железен кръст. Получи го достойно и за себе си, и за достойно падналите си другари.
Научихме това, което целият полк знае.
Сега ще научите това, което само аз зная.
Когато картечникът Арнаудов бе награден с железния кръст, сам аз се почувствувах картечник. Когато картечникът Арнаудов бе награден с железния кръст, сам аз се почувствувах награден!
Такъв бе поручик Никола Арнаудов, днешният професор.
Димитров бе в първа рота — взводен, дълго ротен, пак взводен, и пак ротен. Както той се възхищаваше от бившия си ротен поручик Никола Вълчев от 32 випуск, ранен още през есента на 1915 г. и незавърнал се вече в полка, тъй и аз се възхищавах от Димитров. Колю Вълчев бе безумно храбър войник, ненадминато издигнат родолюбец. Познавах го тъй отдавна, още от войната! Преди да умре, макар след много години, поради последици от раната си, можа да чуе от всички страни възхвала за подвизите си. За повечето и след смъртта не се чува нищо, той и през живота си чу, и то много нещо.
Цялата дейност на Димитров е за пример, похвала и поука. Засягам само края.
През май 1918 бях в отпуск. След връщането си научих, че дружинният събрал офицерите от дружината и поискал да узнае кой желае да участвува в определеното за полка патрулно нападение. После сам назначил едного. Оставил да определи допълнително другия — до нападението има още много време — цели два месеца. Научил за станалото, Димитров, който бил с ротата си полкова поддръжка в Могила, донася, че желае да води патрулното нападение. Наскоро той бе получил за бляскавата си съвкупна дейност железния кръст. Тия ордени, давани на фронта, на фронтоваци, бяха награда. Димитров се почувствува задължен. И води патрулното нападение, и сам бе ранен, а до него другарят му, другарят ни бе убит.
Полкова поддръжка! При Соп, когато фронт вече не съществува, когато непримирителното примирие вече съществува, без обаче да е достигнало още до нас, Димитров е пак, по случайност, полкова поддръжка. Планини, върхове, плата, долини. Полковата поддръжка вижда как от силния напор на италианците ротите отстъпват. До Димитров са двамата му офицери. Дружинният е при дружината. Полковият… тоя ден той вече е бригаден. На стотина крачки от Димитров — върхове, върхове, пресечено. Но до него е телефонът. Тоя телефон го свързва с командира. „Господин полковник — обръща се той към командира бригаден, който е на място, гдето вижда едната страна, която Димитров не вижда, а сам командирът пред неговия фронт не вижда, — господин полковник, ротите от 42 полк отстъпват. Считам, че е време полковата ни поддръжка да се влее и да ги спре. Разрешете ми да се хвърля.“