Момчешки живот

— Конкурс ли?

— Състезанието по писане — уточни г-жа Невил. — Сещаш се — Съветът по изкуствата го организира всеки август.

Не се бях замислял. Съветът по изкуствата, председателстван от г-н Гроувър Дийн и г-жа Евелин Пратмор, спонсорираше конкурс за есе и за кратък разказ. Победителите получаваха паметен плакет и се очакваше да прочетат произведенията си по време на обеден прием в библиотеката. Свих рамене. Разкази за призраци, каубои, детективи и чудовища от далечния космос май не се смятаха за годни за печелене на конкурси — те си бяха нещо, което пишех заради себе си.

— Добре ще е да помислиш по въпроса — продължи г-жа Невил. — Умееш да боравиш с думите.

Свих рамене отново. Наистина е много притеснително усещане учителката да ти говори като на нормален човек.

— Пожелавам ти приятно лято! — додаде г-жа Невил и аз осъзнах внезапно, че съм свободен.

Сърцето ми беше като жабче, изскокнало от мътната вода право на яркото слънце. Казах:

— Благодаря! — и хукнах към врата.

Преди да изляза обаче, погледнах към учителката. Тя седеше на бюро, по което нямаше листове, нуждаещи се от оценяване и учебници с уроци за преподаване. На бюрото, освен дневника и острилката за моливи, която в скоро време нямаше да дъвче графити, нямаш нищо друго, освен червената ябълка, донесена подарък от Пола Ърскин. Видях г-жа Невил в рамка от слънчеви лъчи да посяга към ябълката и да я вдига като на забавен кадър. След това се взря в стаята над празните чинове с издялани по тях инициали на поколенията, преминали през това място като вълна, носеща се към бъдещето. Г-жа Невил внезапно ми се стори ужасно стара.

— Пожелавам ви приятно лято, госпожо Невил! — казах й от прага.

— Сбогом! — отвърна тя и ми се усмихна.

Хукнах по коридора, а в ръцете ми не тежаха учебници и в мислите ми не витаеха факти и числа, цитати и дати. Изтичах под златната слънчева светлина и лятото ми започна.

Все още бях без колело. Бяха минали почти три седмици, откакто с мама бяхме ходили на гости на Дамата. Продължавах да тормозя майка ми да й се обадим, но тя ме увещаваше да съм търпелив и че ще получа новото колело, когато му дойде времето и нито минута преди това. Мама и татко бяха говорили продължително за Дамата, докато седяха на верандата в синия здрач, и предполагам, че не трябваше да подслушвам, но чух татко да казва:

— Не ме интересува какво сънува тя. Няма да отида!

Понякога нощем се будех, чувайки татко да вика насън, а след това мама да се опитва да го успокои. Дочувах го да казва неща като „… в езерото…“ или „… долу в тъмното…“ и знаех какво се е впило в съзнанието му като черна пиявица. Татко беше започнал да избутва настрани чинията си на вечеря, макар да е още полупълна, което си беше пряко нарушение на политиката му на „изяж си всичко, Кори, понеже в Индия децата гладуват!“ Бе започнал да отслабва и се налагаше да затяга все повече колана на работните си панталони. Лицето му също бе започнало да се променя: скулите му ставаха по-остри, очите му потъваха в орбитите си. Той слушаше много бейзбол по радиото и гледаше мачове по телевизията, и все по-често заспиваше в креслото си с отворена уста. Насън на лицето му се изписваха гримаси.