Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
Приятелят ми се затича по ръба на поляната в широк кръг, а Тъмпър се носеше след него. Последвах го, а Ребъл се щураше насам-натам по петите ми. Джони и Дейви Рей се затичаха след мен, техните кучета също припкаха през поляната и се закачаха едно с друго.
Тичахме все по-бързо и по-бързо. Вятърът беше отпърво в лицата ни и после откъм гърба. Тичахме покрай поляната на здравите си млади крака, а вятърът ни говореше чрез боровете и дъбовете, които обрамчваха площадката ни за игри.
— По-бързо! — извика Джони, накуцвайки съвсем леко на кривия си крак. — Трябва по-бързо!
Продължавахме в същия дух, борехме се с вятъра и после летяхме пред него. Кучетата тичаха до нас, джафкайки от чистото щастие на движението. Слънцето хвърляше отблясъци по повърхността на река Текумзе, небето беше ясно и лазурно, а лятната горещина цъфтеше в дробовете ни.
Време беше. Всички знаехме, че е време.
— Бен е първи! — извиках. — Приготвя се! Пригооотвя…
Бен изкрещя. Крила изникнаха от плешките му и по време на израстването си разкъсаха гърба на тениската му.
— Крилата му се уголемяват! — казах аз. — Същият цвят като косата му са, и са схванати от дългата зима, но сега започват да се разтварят! Вижте ги само! Гледайте!
Краката на Бен се отлепиха от земята, а крилата му започнаха да го издигат нагоре.
— Тъмпър също излита! — казах. — Изчакай го, Бен!
Крилата на Тъмпър се разгънаха. Джафкайки нервно, кучето се издигаше под подметките на господаря си.
— Хайде, Тъмпър! — подкани го Бен. — Да вървим!
— Дейви Рей — казах. — Усещаш ли ги?
Много му се искаше. Наистина, само дето по мое мнение не беше готов.
— Джони! — казах на другия си приятел. — Твой ред е!
Крилата на Джони, когато експлодираха от плешките му, бяха бляскаво-черни. Той се издигна, а големият червен Чийф пляскаше до него. Погледнах нагоре към Бен, който вече се намираше на петдесет фута над земята и летеше като пълничък орел.
— Бен те надбягва, Дейви Рей! Виж го само къде е! Хей, Бен! Извикай Дейви Рей!
— Хайде, Дейви Рей! — викна Бен и се завъртя в пълен лупинг. — Въздухът е просто чудесен!
— Готов съм! — каза Дейви Рей със стиснати зъби. — Готов съм! Говори ми, Кори!
— Можеш да усетиш как започват да растат крилата ти, нали? Да, виждам ги! Готови са да се покажат на свобода! Ето ги, ето ги! Свободни са!
— Усещам ги! Усещам ги! — Дейви Рей се ухили с окъпано в пот лице. Изящните му махагонови крила започнаха да бият по въздуха и той се издигна в стойка на плувец.
Знаех, че Дейви Рей не се бои да лети; просто не бе идвал с нас през летата, когато бяхме идвали тук. Боеше се само от онзи пръв скок във вярата, когато се отлепяш от земята.
— Бъди идва след теб! — извиках, докато кафяво-белите петнисти крила на кучето уловиха вятъра. Бъди се понесе кучешката нагоре.
Собствените ми криле внезапно изригнаха от лопатките ми, разгъвайки се като кафяви знамена. Разкъсаха ризата ми, гладни за вятър. Усетих делириумът на свободата да олекотява костите ми. Когато започнах да се издигам, за няколко секунди ме овладя паника, сходна с първия летен скок в студените води на обществения басейн. Крилата ми бяха сгънати и спяха под плътта още от края на август, и макар да бяха трепвали веднъж-дваж около Хелоуин, Деня на благодарността, коледната и великденската ваканции, те бяха заспали и само сънуваха днешния ден. Усещах ги тежки и непохватни, и се чудех — както се чудех всяко лято, откакто бе започнал ритуалът ни — как е възможно тези чудесии да разчитат въздуха сякаш сами по себе си. А след това крилата ми се изпълниха с вятър и усетих изумителната мощност на мускулите им. Те ме дръпнаха нагоре, все едно конвулсия след кихане. Следващият замах беше по-добре овладян и по-силен, третият вече бе като поезия. Крилата ми започнаха да удрят въздушното течение.
— Летя! — извиках, докато се издигах след приятелите си и техните кучета в ясното небе.
Чух познат лай съвсем наблизо. Погледнах през рамо. Белите крила на Ребъл бяха пораснали и той ме следваше. Носех се нагоре, по петите на другите, които пък следваха Бен.
— Не толкова бързо, Бен! — извиках, но той се носеше вече на седемдесетина фута. Заслужаваше да лети, казах си, заради всичко, което бе понесъл на земята. Тъмпър и Бъди се въртяха в голям ленив кръг и Ребъл се разлая да бъде допуснат в играта. Чийф, също като господаря си, беше по-скоро самотник. След това Ребъл отново се спусна към мен и ме близна по лицето, а аз го прегърнах през врата и двамата се реехме над короните на дърветата.