Момчешки живот

— Какво обичаш да правиш, освен да караш колело?

— Обичам да играя бейзбол. И да чета. И обичам да пиша разкази.

— Да пишеш разкази? — Дамата отново вдигна вежди. — Леле, леле! Значи си имаме цял писател?

— Кори винаги е харесвал книгите — обясни мама. — Пише малки разказчета за каубои, детективи и…

— Чудовища — допълних аз. — Понякога.

— Чудовища — повтори Дамата. — Писал ли си за Стария Мойсей?

— Може и да пиша за него.

— Смяташ ли да напишеш книга някой ден? Например за този град и всичките му жители?

Свих рамене:

— Не знам.

— Погледни ме — настоя старицата.

Така и сторих.

Тя уточни:

— Вгледай се в мен!

Така и сторих.

И тогава се случи нещо странно. Тя започна да говори и докато говореше, въздухът между нас сякаш потрепваше от перлено сияние. Очите й бяха уловили моите; не можех да отклоня поглед.

— Наричали са ме чудовище — каза Дамата. — Наричали са ме и по-лоши неща. Видях да убиват майка ми, не съм била много по-голяма от теб тогава. Уби я жена, която я ревнуваше заради дарбата й. Заклех се, че намеря тази жена. Тя носеше червена рокля и носеше на рамото си маймунка, която й казваше разни неща. Името на жената бе ЛаРуж40. Търсенето й отне целия ми живот. Била съм в Града на прокажените — Лепърсвил — и съм гребала с лодка между наводнени имения… — в трепкащата омара бръчките се посипаха от лицето на Дамата. Тя се подмладяваше право пред очите ми. — Видях да крачат мъртъвци и най-добрият ми приятел имаше люспи и пълзеше по корем… — лицето й продължаваше да младее. Красотата му направо ме изгаряше. — Видях майстора на маски. Плюх в окото на Сатаната и танцувах в залите на Тъмното общество… — тя беше момиче с дълга черна коса, с високи и горди скули, с остра брадичка и ужасяващи от спомените очи. — Поживях си — каза Дамата с високия си, силен глас — колкото за сто живота, и още не съм мъртва. Виждаш ли ме, млади момко?

— Да, ’спожо! — отвърнах и се чух като от огромно разстояние. — Виждам ви.

Магията се разчупи, бърза като удар на сърцето. В един миг гледах прелестна млада жена, а в следващия я замести Дамата в днешния й вид, на сто и шест години. Жаравата в очите й бе поизстинала, но въпреки това мен ме тресеше.

— Може някой ден да напишеш моята история — каза ми Дамата. Прозвуча по-скоро като нареждане, а не като предположение. — А сега защо не излезеш от стаята и не отидеш при Амелия и Чарлз, докато поговоря с майка ти?

Отвърнах, че така ще сторя. Докато вървях покрай мама към вратата, краката ми се подгъваха като гумени. Под яката ми се стичаше пот. На прага ме сполетя мисъл, която ме накара да се обърна към леглото.

— Извинете, ’спожо? — осмелих се. — Дали… може… да ми помогнете да мина класното по математика? Имам предвид с магическо питие или нещо подобно?