Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
— Ти какво ще спечелиш?
— Търговия, разбира се. — Карлайл се ухили. — Ако тайландците обърнат лице навън, вместо да клечат зад стените си, моята компания ще се разшири. Ще има добри условия за бизнес. На твоите хора едва ли им е приятно да висят на Кох Ангрит и да чакат местната реколта да се провали, за да продадат няколко тона Ю-Текс или СояПРО на кралството. Сигурно и те предпочитат свободната търговия вместо чакането на карантинния остров. Аз определено я предпочитам.
Андерсън го измери с поглед. Опитваше се да прецени доколко може да му има доверие. Вече две години пиеха заедно, случваше се да ходят заедно по курви, договаряли бяха сделки за транспорт и доставка само с едно джентълменско ръкостискане, но истината бе, че Андерсън знаеше много малко за него. В централата имаха досие за Карлайл, но папката беше доста тънка. Андерсън мислеше трескаво. Семенната банка беше някъде тук и го чакаше. С едно по-сговорчиво правителство…
— Кои генерали са с теб?
Карлайл се разсмя.
— Ако ти отговоря, ще решиш, че съм глупак, който не може да пази тайна.
Този човек беше плямпало и нищо повече, реши Андерсън. Налагаше се да уреди изчезването му — бързо и без много шум, преди собственото му прикритие да е отишло по дяволите.
— Звучи интересно. Може би трябва пак да поговорим за общите си цели.
Карлайл отвори уста да каже нещо, после спря, усмихна се и поклати глава.
— О, не. Ти не ми вярваш. — Сви рамене. — Хубаво. Изчакай тогава. Мисля, че след два дни ще си промениш мнението. Тогава пак ще говорим. — Изгледа го многозначително. — И ще говорим на място по мой избор.
— Защо да чакаме? Какво толкова ще се промени?
Карлайл си сложи шапката и се усмихна.
— Всичко, скъпи мой фаранг. Всичко.
9.
Емико се събуди в следобедната жега. Едва дишаше в пещта на стаята си.
Имаше място, където пружинките живееха свободно. Тази мисъл не я оставяше и за миг. Даваше ѝ причина да живее.
Притисна длан към дъските „УедърОл“, които деляха нейното спално място от спалното място над нея. Опипа неравната повърхност. Отдавна не се беше чувствала толкова спокойна. Спомни си Япония и глезотийките, които ѝ осигуряваше Гендо-сама — неин собствен апартамент, климатична система, която я галеше с хлад във влажните летни дни, рибки данган, които светеха и си сменяха цвета като хамелеони, но не за да се слеят с околната среда, а според скоростта, с която се движеха — сини бавни рибки и червени бързи рибки. Емико обичаше да почуква по аквариума и да се радва на червените резки, да се диви на красотата, родена от пружинниковата им природа.
Преди и тя грееше ярко. Беше направена добре. Обучена добре. Владееше до съвършенство изкуството на компаньонката по възглавка, беше отлична секретарка и преводачка, умееше да наблюдава и преценява хората — все неща, които вършеше в услуга на своя господар, и ги вършеше толкова добре, че той я уважаваше и гледаше на нея като на безценен гълъб, който да пусне във ведрия син небосклон. Да, така я почитаха навремето.
Чворовете на дъските я зяпаха отгоре, единствената украса на дъсчения таван-под, който разделяше нейното спално място от спалното място отгоре и я предпазваше от боклуците на съседите ѝ. Воня на ленено масло лъхаше от дървесината и изпълваше нажежената теснотия на помещението. В Япония беше забранено да се използват обработени по този начин материали в жилищни помещения. Тук, в копторите на кулата, никой не обръщаше внимание на това.
Дробовете ѝ горяха. Заслуша се в сумтенето и хъркането на другите обитатели. Откъм мястото горе не се чуваше нищо. Пуентай явно още не се беше прибрал. В противен случай вече щеше да го е отнесла — или щеше да я е наритал, или изчукал. Рядко минаваше цял ден, без да понесе едно от двете. Да, Пуентай още не се беше върнал. Може да беше мъртъв. Растежът фа’ган на врата му определено изглеждаше достатъчно голям да го убие.
Измъкна се от мястото си и се изправи в тясната пролука между спалните клетки и вратата. Протегна се, после посегна да вземе пластмасовото си шише, изтъняло и пожълтяло от дългогодишна употреба. Надигна го и отпи жадно от топлата като кръв вода. Гълташе и си мечтаеше за лед.