Империя на бури

Железни нокти изскочиха от ръцете на цялото опечалено сестринство.

Астерин продължаваше да гледа Тринайсетте с бистър поглед и невъзмутимо изражение, изписано на окървавеното й лице.

Матроната на Жълтоногите заповяда:

– Подредете се в редица.

Манон се опомни.

– Изисквам правото си на екзекуция.

Всички замръзнаха.

Лицето на баба й пребледня от ярост. Но другите две матрони, дори и тази на Жълтоногите, просто се спотаиха в очакване.

Манон продължи с гордо вдигната глава.

– Настоявам да бъде зачетено правото ми да взема главата на Втората си. Кръвта ще бъда заплатена с кръв, но от моя меч. Тя ми принадлежи, затова смъртта й също трябва да е моя.

Астерин стисна устни и очите й чак сега заблестяха от сълзи. Да, разбираше, че това е единственият дар, който Манон можеше да й поднесе, единствената почест.

Кресеида Синьокръвна се обади преди другите две матрони.

– Тъй като спаси живота на дъщеря ми, Водачке на Крилото, ще ти бъде позволено.

Матроната на Жълтоногите извърна глава към Кресеида с жлъчен отговор на уста, но вече беше твърде късно. Думите бяха произнесени, а правилата се спазваха на всяка цена.

Манон дръзна да надзърне към баба си, докато вятърът брулеше зад гърба й червената пелерина на крочанката. Единствено омраза гореше в древните й очи – омраза и малка искра доволство, задето Астерин щеше да си отиде след десетилетия, в които я бе смятала за недостойна Втора.

Поне смъртта й щеше да дойде от ръката на Манон.

А на изток, разливайки се над планината като течно злато, слънцето започна да се издига в небето.

Прекарала бе цели сто години с Астерин. И винаги си беше мислила, че ще имат още сто.

Манон пророни на Сорел:

– Обърни я. Втората ми ще види зората поне още веднъж.

Сорел пристъпи покорно напред и завъртя Астерин с лице към Върховните вещици, тълпата, струпана пред парапета – и изгрева, който толкова рядко пронизваше сумрака на Морат.

Гърбът на кожените й дрехи беше пропит с кръв.

Въпреки това Астерин бе коленичила с изправени рамене и вдигната глава, вперила поглед не в зората, а в Манон, която обикаляше Втората си, за да застане няколко стъпки пред матроните.

– Нека стане преди закуска, Манон – подкани я баба й зад гърба й.

Манон извади Ветросеч и стоманата му сякаш запя, изплъзвайки се от ножницата.

Щом слънчевата светлина позлати терасата, Астерин пророни толкова тихо, че само Манон да я чуе:

– Носи тялото ми в горската колиба.

Нещо в гърдите на Манон рухна – рухна с такава сила, че й се стори невъзможно никой друг да не го е доловил.

Тя разпери меча си.

Само една дума от страна на Астерин, и можеше да спаси кожата си. Да изпее тайните на Манон, да разобличи предателствата й – и щеше да си тръгне жива оттук. Но Втората й не пророни нищо повече.

И в този миг Манон прозря, че имаше сили, по-велики от подчинението, дисциплината и жестокостта, че не бе родена без душа, нито без сърце.