Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
„Тя е наша дъщеря — каза Ялкара. — Името й е Аелиор. Грижи се за нея и бди винаги. Порасне ли достатъчно, дай й Огледалото, научи я да си служи с него. Оставих послание, което ще намери, за да й бъде утеха и насока, защото тя ще има своя задача в бъдещето, ако се сбъдне едно предсказание. Вземи и този мой подарък за нея — златните накити. Винаги съм ги носила. Предай й ги, като му дойде времето, нека тя също ги носи.
Ще ти дам и частица от моята сила и живот. Дано не станат твърде тежко бреме за тебе в идните епохи.“ Обгърна лицето ми със своите хладни и силни, но загрозени от белези пръсти. Потрепери и нещо се прехвърли от нея в мен. После ме целуна леко по бузите и по челото.
„Не забравяй — пази Аелиор всеки миг и щом съзрее, нека получи каквото й се пада по рождение. Но дотогава останете тук, в Хависард. Настроих крепостта да ви закриля. Имам още един малък подарък за тебе — пръстен, с който ще можеш да излизаш и да се връщаш. Къде ли го сложих?“ Озърташе се, но не намери този пръстен и това писмо. А аз бях толкова наскърбен, че съвсем забравих за тях.
Заклех се да бдя над Аелиор и пак сведох поглед като омагьосан към невръстното създание в ръцете си.
През всички онези години не бях виждал Ялкара да плаче, но сега сълзите се стичаха по бузите й. Отново докосна лицето ми с върховете на пръстите си и тогава усетих колко е слаба, колко близо до смъртта. Целуна Аелиор, усмихна ми се и пристъпи в портала. Извика напевни римувани слова, които не схванах, и изчезна от живота ми.
Взирах се в портала дълго след като се затвори, но накрая Аелиор изхленчи и ме накара да се опомня. Предстоеше ми да науча ново изкуство.
Още същата вечер излязохме от опустелия Хависард, защото исках да покажа на дъщеря си залеза над Тар Гаарн — града на аакимите, който дори в разрухата си оставаше най-красивият, построен някога на Сантенар. Ала когато опитахме да се върнем, Хависард беше недостъпен за нас. Напуснах твърдината без подаръка на Ялкара, а защитата не е отслабнала и до днес.
Това беше само първата ми недомислица. Двамата с Аелиор останахме сами насред широкия свят. Но тогава нищо не ме притесняваше. Чувствах се могъщ. Никой не можеше да ми навреди!
Живеехме и пътувахме неразделни. Наистина бдях над своята скъпоценна Аелиор и радостта, която тя ми даваше, поне малко разсейваше тъгата. Но в онези времена още се смятах за твърде важен, за един от хората, които определят бъдещето на Сантенар. Неведнъж се отправях към места, където беше неразумно и опасно да водя Аелиор. За нея се грижеха приятели, на които имах непоклатимо доверие. Заливах ги с толкова наставления и молби как да я пазят, че сигурно им проглушавах ушите. — Устните на Шанд се изкривиха от неприязън към самия себе си. — Но веднъж, завръщайки се от поредното перчене с власт, преливащ от самодоволство, аз намерих приятелите си убити. Аелиор я нямаше!
— Съжалявам, Лиан. — Старецът погледна безстрастно младия летописец. — Винаги съм обвинявал за това зейните. Там намерих предостатъчно доказателства, че злодеянието е тяхно, пък и имаха доста силни подбуди да го извършат. Тогава бях сред най-злите им врагове. Два пъти разкривах на света къде са се притаили в дългото си скиталчество и им стоварвах ново изгнание. Заради мен твоят народ е подложен на гонения и до ден днешен.
Аелиор още беше дете, когато я изгубих. Рожбите на кароните съзряват бавно. Можеха да я помислят за момиче на дванадесет години от коренната раса, макар възрастта й да беше далеч по-голяма. Както и да е, още не беше жена, но вече изглеждаше досущ като Ялкара. Пазеха я, но не както аз бих бдял…
Колко дълго я търсих! Понякога долавях съзнанието й и изглеждаше, че е потопено в безкрайни сънища. Веднъж или два пъти едва не достигнах до нея в моите сънища, но нещо ме отблъскваше. Диренето продължи десетилетия и една нощ я чух да ме вика, писъците й звънтяха в кошмарите ми. Страданието й беше ужасно. И оттогава вече я няма.
Пазете децата си дори с цената на своя живот — завърши Шанд и вглъбеният в скръбта му поглед се спря поред на всекиго. Лиан се извърна и продължи да пише в бележника си, за да попълва преданието.
— Макар че се заклех да защитавам Аелиор — горчиво продължи старецът — и да съхраня Огледалото за нея, нехайството ми провали всичко. Предадох я и търся вината преди всичко у себе си, затова се отказах от предишния си живот. Скрих Огледалото и всички нейни вещи. Отрекох се от Тайното изкуство, от пътя на властта и тръгнах да бродя в горест и самота. А накрая дори Огледалото бе намерено и отнето. И след време попадна в твоите ръце, Игър. Не те обвинявам, обаче предсказанието за Рулке се сбъдна. Аелиор не е тук да си послужи с оставеното й наследство, както Ялкара се надяваше. Отиде си, а аз нямам нищо. Ялкара ми дари частица от живота си и днес съм по-стар, отколкото изобщо ми се е искало. Силите ми чезнат, с тях гасне й разумът ми. Жадувам смъртта, но животът още ме измъчва.