Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Твърде вероятно.
— А ти, Игър, защо прибягна до Забранените опити?
— Съветът и особено Мендарк бяха пощурели от стремежа да се отърват от Рулке. Не виждаха друг начин освен Опитите да го приклещят в капан, а според тях единствено аз бях способен на това. Един състав на Съвета бе наложил забраната, значи следващият имаше право да я отмени. Разбира се, по онова време и Възбраната вече ни пазеше от най-страшните заплахи. Нищо не би могло да я преодолее.
— Но този опит завърши с провал — промълви Шанд.
— Смелостта на хората от Съвета им измени в решаващия момент и Мендарк се отметна тъкмо когато трябваше да ме подкрепи. Тъкмо заради него провалът ни беше в кърпа вързан! Рулке обсеби съзнанието ми и макар че по-късно бе затворен в Нощната пустош, зарязаха ме да умра и стовариха цялата вина за бедствието върху мен.
— Ти обаче си жив и до ден днешен!
— Само че полудях. Всичко бих дал да узная какво всъщност се е случило, но спомените ми са напълно заличени. Сто години изчезнаха от живота ми! Една сутрин се измъкнах от кожите, с които бях завит, огледах се и осъзнах кой съм. В светлината на утрото съзрях цялата грозота и нищета на досегашното си живуркане. Цял век, в който съм бил приравнен със скот. Суровите, необработени кожи воняха и гъмжаха от бълхи и въшки. При входа на пещерата бе струпано бунище от кости и оскубана козина. Когато излязох, подплаших чакащи лешояди. — Игър се почеса с досада по кожата около залепената брада. — Ходенето беше мъчително. Костите ми като че се отъркваха една в друга, мускулите ми от едната страна се сгърчваха. А се помнех млад, силен, здрав. Бях красив и надарен, можех да имам всичко, което пожелая…
Той се умълча и до края на утрото двамата яздеха, потънали в спомените си.
— Това село е Спинкт.
Гласът на Шанд не проникна веднага през съзерцанието на Игър. Пълководецът огледа пръснатите наоколо колиби, измазани с глина и покрити със слама. Повечето се състояха от една-две стаи, но изглеждаха грижливо поддържани.
— Оттук можем да поемем по два пътя — посочи разклонението Шанд. — Главният е по-пряк и минава през няколко по-големи града. Левият обикаля, но край него има само села.
— Да тръгнем по обиколния, ще намалим риска някой да ме познае. — Игър пак се унесе, но внезапно се сети, че не е довършил разказа си. — Извинявай, приятелю…
— Ще ми се да чуя всичко, ако си склонен да го споделиш.
— Защо не? Не се съмнявам, че ще откриеш някоя и друга прилика със собствената си история.
Игър се извърна. Може би подбираше думите или се питаше с какво да започне. Накрая въздъхна.
— Докъде бях стигнал?… Да, дори не знаех на кое място съм, макар да ми беше ясно, че съм далеч от Алсифър, където извършихме Опитите. В безумието си сигурно съм бягал неспирно месец след месец. — Пак млъкна задълго. — Представи си как се почувствах в онова утро. Идеше ми да подрипвам и да кряскам като младеж, само че бях окаяна развалина. Трудно ми беше да вървя, дори да говоря, както се случва и досега. Дори наполовина не съм какъвто бях. След време се примирих.
Захвърлих кожите, потопих се в реката и се изтърках с парче пясъчник, докато не махнах цялата мръсотия. Подрязах косата, брадата и ноктите си, сдобих се с нови, чисти кожи. Все още приличах на дивак, но поне личеше, че съм човек. Как можех да започна живота си отново? Не исках да служа никому, свикнах със самотата. У мен напираше желанието да бродя, да видя останките и развалините от цивилизациите на Сантенар, да открия себе си.
Налагаше се да се сдобия с дрехи, храна, пари. Бих могъл да се възползвам от силите си — макар и западнали, още ги имах. Ако предложех дори дребни услуги, щях да забогатея бързо. Но нещо ме възпираше. Тайното изкуство ме бе предало.
Конете се тътреха по лепнещата кал към билото на стръмен хълм. Игър и Шанд се смъкнаха едновременно от седлата, за да не изтощят животните.
— И какво направи?
— Станах скитащ занаятчия. Открай време съм си сръчен. Запоявах пробити котлета, поправях счупени столове, слагах прозорци, нови колела на каруци… захващах се с всичко потрошено и повредено. Припечелвах честно за прехраната си и още стотина години обикалях навсякъде из Лоралин. Не бях загубил и дълголетието си на магьосник.
Тук пътят се стесняваше в обрасла пътека. Стигнаха до равното и видяха, че нататък пътеката криволичи през ливада с отдавна изсъхнала сива трева. Зелена ивица бележеше руслото на рекичка, която лъкатушеше вляво от тях. До брода имаше още половин левга. А право пред тях край пътя стърчаха развалини — само комин, ъгъл между две стени и пръснати камъни от зидове. На стара, крива и прогнила в средата овошка още висяха две парчета въже — останки от детска люлка.