А показалецът на другата ръка на Шанд поглаждаше разсеяно лунния символ — бавно, леко движение. От Огледалото внезапно изригна светлинен сноп, който открои всяка бръчка по обветреното старо лице, всяко косъмче в брадата му. Той изтърва металния лист, все едно беше нажежен. Всички видяха показалия се образ.
Поразително красиво, издължено женско лице, буйна тъмна коса със сребърни нишки и индигови очи. Тя вдигна поглед, сякаш бе видяла Шанд, и се усмихна печално. Същото лице, което Каран зърна за пръв път в Огледалото във Физ Горго.
— Мейгрейт! — възкликна Игър. — Мейгрейт, какво те е сполетяло?! Толкова си състарена! — Недоумението го накара да млъкне. — Мейгрейт?…
— Не — успокои го тихо Шанд. — Това е Ялкара. Любима, как копнея за тебе…
Двамата мъже се спогледаха.
— Да, това е Ялкара — потвърди Шанд. Старческите очи се наляха със сълзи. — Бяхме любовници през цяла епоха в този свят. Такава я видях последния път… и такава си тръгна.
— Шанд, не мисля, че можеш да криеш тайната и занапред — промълви Игър с учудила всички благост.
— Не мога — съгласи се старецът. — Да я тая в душата си, се оказа по-тежко, отколкото да я разглася. — Той избърса сълзите. — Аз съм… или поне бях Гилиас. Ще ви разкажа историята си.
Мендарк се опули.
— Ти си бил великият Гилиас?! Шанд дори не кимна.
— През вековете Ялкара и Фейеламор влизаха в сблъсък неведнъж, но силите им бяха почти равни и никоя не успяваше да смаже другата. Преди малко повече от три столетия Ялкара откри изкривяване във Възбраната — път за бягство от Сантенар. Тайна, която Фейеламор неистово се стремеше да научи. Последната им схватка започнала в развалините на Тар Гаарн, недалеч от Хависард, могъщата твърдина на Ялкара. За нея това противопоставяне беше крайно нежелано по много причини, и сред най-важните беше нейната бременност, наближаваща края си. В тази ужасна битка Ялкара пострадала по-зле, отколкото би посмяла да се издаде. Никой друг не знаеше за бременността й, най-малко пък Фейеламор. Такава вест би я накарала да се развихри до безумие. И аз не знаех, защото бях в другия край на света по онова време. Отсъствах половин година.
Ялкара надделяла над Фейеламор, но с тежки поражения в тялото си, докато се мъчила да съхрани тайната. Призова ме и аз потеглих незабавно, но бях далеч. Ялкара била сама в покоите си, когато родила хубаво момиченце. Плакала и над рожбата си, и над нашата участ — нито можела да остане на Сантенар, нито да пренесе безопасно детето през портала. Подготвяла се дни наред с надеждата аз да се върна навреме.
Когато пристигнах, тя вече чакаше до портала. Втурнах се да я прегърна, а тя ме възпря:
„Съжалявам, Гилиас.“
„Какво се случи?“ — слисах се аз.
„Ранена съм тежко и никой в този свят няма да ми помогне. Остана ли, ще умра след няколко седмици. Обичам те безкрайно, но още по-силно съм привързана към своята раса. Непоносимо е да дочакам края си тук, далеч от моите сънародници, а не мога да прехвърля и тебе на Аакан. Уви, трябва да се разделим завинаги. Но аз имам дар за тебе. Най-прекрасния дар, който можеш да получиш от една жена.“ Тя преви рамене и закри лицето си с длани. Когато се изправи отново, видях колко е изтерзана. Взе от широка кошница малко вързопче, увито в кожи, и ми го поднесе. А аз стоях стъписан и само гледах. Накрая отдръпнах пелените и съзрях прекрасно мъниче, наследило очите на майка си. Единственото ми дете.
