Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Сетих се! — възкликна Мендарк. — „Трите“ се отнася за флейтата, защото тя е творение на Трите свята: ааканско злато и скъпоценен абанос от Талалейм, съчетани с гения на Шутдар, който я е измислил и създал. „Едното“ пък е онзи човек с дарбата на усета, който ще си послужи с нея да отмести Възбраната и да възстанови равновесието между Трите свята. Инструментът обаче щял да бъде изгубен накрая… Изгубен или погубен? Лиан, опитай още веднъж.
Лиан повтори текста.
— Може би има как да предотвратим онова предсказание. Шанд, нуждаем се от Огледалото. По-бързо, моля те!
— Тенсор трябва да потвърди превода ми — заинати се Лиан. — Не знам езика им достатъчно добре.
— Пак оправдания! — дотегна му на Магистъра. — Ами преведи го трети път. Аакимите отплаваха през морето.
Лиан отново обясни всяка дреболия.
— Какво друго може да означава „трите и едното“? — нетърпеливо избърбори Мендарк. — Получих знамението, което очаквам толкова отдавна, й все пак тъкмо златната флейта е верният избор. Шанд, вече нямаш право да криеш от нас Огледалото. Да проверим не би ли ни показало повече от миналия път.
Шанд очакваше притеснен този момент. Ех, защо изобщо си подаде носа извън Тулин… Но нямаше връщане назад.
Когато извади стегнато навитата метална тръбичка от калъфа и я Разгъна в твърда плоскост, всяко негово движение преливаше от неохота. То легна на дланта му — красивото черно Огледало със странните сребристи знаци по бордюра, лунния символ в единия ъгъл и преливаща се като живак равна среда, отразяваща неговото загрубяло старческо лице. Всички наоколо се взираха в загадъчния предмет мечтателно или алчно. Изведнъж му стана неприятно. „Виж ги само… Всеки си въобразява, че може да изтръгне от него някакво чудо. Нима забравиха, че това е Лъжовното огледало, което погубва копнежите?
Ето го и Лиан — ококорен, с увиснало чене. Мисли си, че Огледалото ще му разкрие всички изгубени сказания от миналото. Сега никак не прилича на майстор-летописец. По-скоро зяпа като похотлив свинар, скрил се в храстите да гледа как се къпят в реката девойчетата от селото и си мечтае те сами да му паднат в ръцете, ако им се нахвърли. Как пък не — ще избягат и ще го осмеят жестоко отдалеч. Каквото можеш да очакваш и от Огледалото.
Ето го и Мендарк. Въобразява си, че то ще му върне онова, което някога е притежавал по право, и ще му посочи как да остави името си ехтящо през идните столетия. От тези въжделения дори вече не криви устни. Но може само да дочака нещо, което е по-лошо и от най-черните му страхове.
Ами Игър! Досущ като от камък. Не личи какво му се върти из главата. Но той знае, че Огледалото крие нещо — и неговите очи проблясват, дори позата му го издава. Облегни се удобно, Игър. И ти ще получиш не повече от мен. Нищо като всички ни.“ Шанд плъзгаше палец по майсторски нанесените знаци — времето не ги бе похабило от деня, когато Ялкара ги е врязала в рамката. Едно от последните й дела на Сантенар, значи е било важно. Искаше му се да знае защо го е направила. Какви спомени разбунваше Огледалото… Каква непоносима печал…
Шанд припряно подаде металния лист на Мендарк.
Магистърът го задържа на разперените си пръсти, опрял палец в гравирания бордюр.
— Най-сетне! — изтръгна се ликуващ възглас.
Докосна символа в ъгъла. Появи се същата гледка както преди година, когато Каран склони да му даде Огледалото в Туркад. Другите се струпаха около него.
Чернеещ унил пейзаж с високи планини в далечината. Равнината беше осеяна със стоманеносиви сгради с формата на бичи бъбреци, целите в преливащи се извивки. Заледен разлом зееше бездънен по средата. Решетеста желязна кула стърчеше косо върху възвишение от едната страна. През размятаните от буря облаци надничаше малко червено светило. Никъде не се мяркаше жива душа.
Магистърът изрече думата „диргаш“. Картината изчезна. Опита с друга дума. Показаха се нови изгледи от Аакан, но нямаше нищо, което да е ценно за него. Шанд виждаше свят на великански планини, увенчани със снежни шапки в оттенъка на сяра, по които пълзяха струйки алена лава. Земя на отвесно пропадащи урви и бесни реки, на мазно застинали тресавища и синкаво-черни блещукащи цветя. Между възвишенията се простираха плата, покрити със сивкава трева, тук-там стърчаха могили и развалини на древни градове. В небето властваше грамадна оранжева луна, която висеше мрачно над хоризонта и къпеше всичко в нерадостната си светлина.