Четирите цвята на магията

Главоболие връхлетя Кел при прозрението, че камъкът не е възможно да бъде премахнат — налагаше се да търси друг начин да се отърве от него. Да го изпрати надалеч, където не би причинил щети. И само на едно място щеше да е безопасен, негоден да навреди някому…

Кел знаеше какво е нужно да направи. Бе го разбрал още в мига, когато камъкът попадна в ръцете му. Каза:

— Принадлежи на Черния Лондон. Трябва да го върна там.

Лайла наклони глава:

— Но как? Нямаш представа какво е останало от града, а дори и да имаше, нали каза, че светът е запечатан?

— Не съм наясно какво е останало, но магията на антари поначало е предназначена да отваря врати между световете. И пак нея са използвали, за да ги запечатат. Затова изглежда логично тъкмо тя да е в състояние да отвори дверите отново. Или поне да създаде пукнатина.

— Тогава защо не си го направил? — предизвика го Лайла с плам. — Защо никой не е опитал? Добре, рядка порода сте, но не ми казвай, че през вековете, откакто сте се заключили отвън, никой антари не е бил достатъчно любопитен, за да пробва да се вмъкне обратно.

Кел изучи инатливата ѝ усмивка и благодари от името на човечеството, задето ѝ липсва магия да опита. Що се отнася до него — проявяваше любопитство разбира се. Докато растеше, така и не повярва, че Черният Лондон е истински или че изобщо го е имало — вратите стояха запечатани от твърде много време. Кое дете не копнее да разбере дали приказките му за лека нощ са измислица или истина? Но дори и да искаше да строши печата — а той не го желаеше, във всеки случай не достатъчно, та да рискува мрака от другата страна — не бе разполагал с начин.

— Сигурно е имало достатъчно любопитни — отвърна на Лайла. — Но за да отвори врата, антари се нуждае от две неща — първото е кръв, второто — амулет от мястото, където иска да иде. А както ти обясних, те всички са били унищожени.

Лайла се ококори:

— Но камъкът е амулет!

— Амулет е — съгласи се Кел.

Девойката посочи към стената, откъдето той бе влязъл първоначално.

— Значи отваряш врата към Черния Лондон и после какво — хвърляш камъка вътре? Какво, да му се не види, чакаш?

Кел поклати глава:

— Не мога да отворя врата оттук дотам.

Лайла изпъшка разстроено:

— Нали току-що каза…

— Другите Лондони стоят помежду ни — обясни той. На шкафчето до леглото имаше малка книга. Той прокара пръст по страниците. — Световете са като листове хартия, натрупани едно върху друго… — Винаги така си ги представяше. — Трябва да се движиш поред… — прищипа няколко листа между пръстите си. Преди да пусне първия обясни: — Сивият Лондон… — преди втория — Червеният Лондон… и после Белият… — третият лист изпърха на свой ред. — И Черният… — Кел пусна останалите листове и затвори книгата.

— Значи се налага да минеш през тях — прецени Лайла.

В нейната уста звучеше толкова просто. Но нямаше да бъде. Без съмнение в Червения Лондон го издирваха и кралското семейство, и само едни светии знаеха кой още (дали Холанд бе омагьосал и други жертви? Те също ли го търсеха?), а без медальоните, на Кел щеше да му се наложи да издирва нови дрънкулки, които да го прехвърлят в Белия Лондон. А стигнеше ли чак дотам — ако успееше да стигне — и ако приемем, че близнаците Дейн не му се нахвърлят начаса, а също и да речем, че ще съумее да преодолее печата и да отвори врата към Черния Лондон, камъкът не можеше просто да бъде хвърлен оттатък. Вратите не работеха по този начин. Налагаше се Кел да премине с него. Опита се да не мисли за това.