Внезапни завършеци

— Къде ще ходиш? — Джег наведе леко глава, мина под ниския трегер и излезе на улицата. Беше висок мъж, но сега ѝ изглеждаше огромен. Половин глава по-висок от Шай дори когато беше изправена и може би почти два пъти по-тежък, макар че тя беше яла този ден. Приближи се с важен вид, езикът му се беше опрял в долната устна така, че я беше издул, стискаше небрежно тежкия си меч в ръка. Наслаждаваше се на момента. — Гаден номер изигра на Нири, а? — Той побутна шапката си назад така, че да се види белегът на челото му. — По-силна си, отколкото изглеждаш. Макар че това момче беше толкова тъпо, че сигурно щеше да падне и без чужда помощ. При мен тоя номер няма да мине.

Ще я видим тая работа, помисли си тя, но предпочиташе да остави ножа си да говори вместо нея. Дори малкият нож можеше да е доста красноречиво парче метал, ако го забиеш на правилното място. Тя се оттласна назад, като вдигна прах така, че да изглежда, сякаш се опитва да се изправи, после падна обратно с хленчене, когато левият ѝ крак пое тежестта ѝ върху себе си. Не ѝ беше трудно да се преструва, че е зле ранена. Чувстваше как кръвта капе от косата ѝ и се стича по челото. Джег излезе от сянката и ниското слънце освети лицето му, принуждавайки го да присвие очи. Точно както тя искаше.

— Помня деня, в който те видях за пръв път — продължи той, като очевадно се наслаждаваше на звука на своето блеене. — Дод дойде при мен един такъв възбуден и ми каза, че е срещнал Смоук, чието лице се вижда по всичките обяви из Ростод, четири хиляди марки дават за залавянето ѝ. Какви легенди се носеха за теб! — Той нададе радостен вик и тя отново се отблъсна назад, като размърда левия си крак, за да се убеди, че когато е необходим, няма да я подведе. — Човек би си помислил, че си демон с по един меч във всяка ръка, така шепнеха името ти. Представи си шибаното ми разочарование, когато установих, че си просто едно изплашено момиче с портичка между зъбите, което вони на пикня. — Той пък като че ли миришеше на летни ливади. Пристъпи отново напред и посегна към нея с голямата си ръка. — Сега недей да дращиш, по-ценна си жива. Не ми се иска да…

Тя хвърли срещу него пясък с лявата си ръка, а с дясната се оттласна и скочи на крака. Пясъкът посипа лицето му и той извърна глава с ръмжене. Залитна, заслепен, а тя се стрелна приведена към него и мечът изсвистя над главата ѝ; полъхът разбърка косата ѝ, а тежестта му накара Джег да се извие настрани. Тя сграбчи с лявата си ръка полите на палтото му, а с другата заби ножа си в дясното му рамо.

Той изпъшка приглушено, а тя издърпа ножа и замахна отново; острието разпра ръкава му и ръката, която се криеше отдолу, като едва не се заби в собствения ѝ крак. Тъкмо се канеше да нанесе нов удар, когато юмрукът му се заби в челюстта ѝ и тя се олюля; босите ѝ крака се опитваха да намерят опора в пясъка. Хвана се за ъгъла на сградата и за миг остана така, като се опитваше да прочисти искрите от очите си. Видя Джег на крачка или две от себе си; на стиснатите му зъби се виждаше разпенена слюнка и той се опита да прехвърли меча от увисналата си дясна ръка в лявата; пръстите му се заплетоха в странния пиринчен предпазител.