Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Той се засмя, без да помръдва устни.
- Насам - каза. - Ако някой пита, водя те на разпит по повод някакъв инцидент.
Тръгнахме редом по тясна уличка, водеща към Резиденцията на Сюзерена. Дейвид беше с около три пръста по-висок от мен, плещест и с дълги крайници. Явно не гладуваше подобно на харлитата.
- Не е ли малко рисковано? - попитах.
-Кое?
- Да говориш с мен. Нали вече си червеноризец.
Той се усмихна.
Не те смятах за толкова наивна. А ето че сама попадаш в клопката им.
- Какво имаш предвид?
- Сегрегацията, 40. Гледаш, че съм с червена туника, и решаваш, че не бива да говоря с теб. Наставникът казвал ли ти е нещо подобно?
- Не. Просто така стоят нещата.
- Ето пак. Не разбираш ли, че цялата идея на това място е да ни промие мозъците. Да ни накара да се чувстваме непълноценни. Защо според теб държат хората в Тауър години наред? -Като не отговорих нищо, той поклати глава. - Отвори си очите, 40. Водни дъски, изолация, глад... След подобно тегло дори място като това ще ти се стори като късче от рая. - Той имаше известно право. - Трябва само да чуеш Надзирателя. За него Рефаимите са водеща раса, нашата нова монархия.
- И защо смята така?
- Защото са му го втълпили в главата.
- От колко време е тук?
- Идва от Сезон на костите XIX, както разбирам, но е верен като куче. Мъчи се да им осигури добри зрящи от синдиката.
- Значи е нещо като доставчик.
Но не се справя на ниво. Затова и Нашира иска да го смени. С някой, който може да усеща етера на по-високо ниво.
Тъкмо се канех да попитам още нещо, когато той спря. През дката сива мъгла изплуваха очертанията на кръгло здание с Громен купол. Бе разположено насред пустеещ площад, тромаво и масивно, точно срещу Резиденцията на Сюзерена. От прозорците му се процеждаше смътна кехлибарена светлина.
- Какво е това? - учудих се аз.
- Харлитата го наричат Стаята. Опитах се да разбера за Какво служи, но явно на никой не му се говори за него. Вътре не пускат хора. - Той продължи да крачи, без дори да обърне Глава към постройката. Аз трябваше да подтичвам, за да не изостана.
- Казваш, че Надзирателят се опитвал да им набавя зрящи от синдиката - подканих го след малко. - Защо?
- Задаваш твърде много въпроси, 40.
- Мислех, че това е целта на срещата ни.
- Може би. А може би просто съм си паднал по теб. Е, вече пристигнахме.
Целта на разходката ни се оказа старинна църква. Явно великолепна навремето, сега тя постепенно се рушеше. Стъклата на прозорците бяха изпочупени, от камбанарията стърчеше само гол скелет, а порталът бе закован с дъски.
- Дали е добра идея да влизаме? - поколебах се аз.
- Правил съм го и преди. Впрочем - той отмести една дъска, за да се промуши, - съдейки по това, което чувам за теб, явно не се боиш от опасни постройки. - Ръката му ме сграбчи за рамото. - Бързо! Сивият наставник!
Вмъкнах се след него през пролуката. И тъкмо навреме пред входа премина Графиас, повел трима измършавели не-зрящи. Дейвид вече си проправяше път към вътрешността на църквата. Голяма част от таваните бяха паднали и скамейките лежаха изпочупени под греди и мазилка. Целият под бе покрит с натрошено стъкло.
- Какво се е случило тук? - попитах.
- Сто двайсет и четири стъпала до върха на камбанарията - каза той вместо отговор. - Идваш ли?
И без да чака, се упъти нататък. Аз го последвах към стълбището. Бях свикнала да се катеря. В I Кохорта бях изкачвала стотици сгради. Повечето от стъпалата бяха непокътнати и не след дълго се озовахме на върха. Нощният вятър подхвана косата ми, отмятайки я от лицето. Миришеше силно на изгоряло. Дейвид облегна ръце на каменния парапет.
- Обичам това място. - Той измъкна от джоба си саморъчна цигара и я запали с клечка кибрит. - Високо над земята.
Стояхме редом на балкона, точно под рушащия се връх на камбанарията. Част от парапета липсваше и имаше знак, предупреждаващ за опасност. Вдигнах поглед към звездите.
- Ти си минал втория си тест - казах. - Ако ти се говори, разкажи ми за Емитите.
Със затворени очи Дейвид издиша дима. Върховете на пръстите му бяха пожълтели.
- Какво точно искаш да знаеш?
- Например как изглеждат.
- Нямам представа.
- Но нали си ги видял?
- Не точно. В гората е тъмно. Знам само, че са подобни на хора - във всеки случай, имат глава, крака и ръце. Но се движат като животни. Също така вонят като отходен канал. И звучат като него.
- Как можеш да звучиш като отходен канал?
- Като рояк тлъсти мухи, 40. Ето така, бзззз.
Зумери.
- Ами аурата им? - не мирясвах аз. - Имат ли аура?
- Не забелязах този, когото срещнах, да има. Но сякаш караше етера наоколо да пропада. Все едно, че сънорамата му образуваше черна дупка.