Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
(Сигурно си спомняте, че същият е посечен от фамилията Паци в катедралата.)
— Та тя беше там, в ложата, и приличаше на Гуиневир.
— На кого?
— Няма значение — махна с ръка той, потънал в спомени. — Беше красива като летен ден. Беше метресата на Джулиано — Симонета Катано.
— „Перлата на Генуа“? — подскочих аз.
Сега беше негов ред да се изненада.
— Чувала си за нея?
— Много пъти — разсмях се аз. — Това беше коронният номер на Бембо, когато предлагаше перлите си. „Заповядайте, милейди — опитах се да имитирам вече мъртвия си клиент, — на този свят има само една перла, по-красива от тази, и това е Симонета Катано, перлата на Генуа!“ Да, спомням си я много добре. А когато тя почина от охтика, той беше съсипан, защото му се наложи да си измисля нов търговски трик.
Усмихнах се, припомняйки си странностите на някогашния си любовник, но после вдигнах уплашено очи, притеснена, че брат Гуидо вероятно няма да одобри подобно безсърдечие. Ала той се оказа твърде развълнуван, за да го забележи — ако изобщо ме беше чул до края.
— Всичко се връзва! — възкликна. — Първоначално си помислих, че носят бяло, защото са… девици. — Едва не се задави при тази дума. — Така де, искам да кажа в смисъл на весталки. — Свих рамене. — Но сега вече схващам, че те всъщност са починали! Ти беше права за ангелското крило. Грацията вдясно и тази вляво са истински жени, които вече са мъртви!
— Добре — кимнах аз. — Значи вече сме наясно, че лявата грация е Генуа, тъй като смятаме, че тя е портрет на Симонета Катано, нали?
— Абсолютно сигурен съм, след като огледах лицето!
— Виж тук! Тя носи перла над челото си! По-ясен знак от това, здраве му кажи!
— Наистина. Никога досега не съм виждал по-голяма. Е, значи това е изяснено.
Докато се помествах, без малко да оголя слабините си, но бързо се оправих. Не исках да развалям приятелската атмосфера.
— И така — продължих, — щом тя е Генуа, а ние със сигурност сме се запътили към Неапол, то тогава тя е последната фигура, а не следващата!
— Именно! Значи поне вече знаем къде завършва приключението.
Направо не можех да си представя за пътешествието, което ни предстоеше — целият този път до чуждата Генуа, която бе в другия край на нашия велик полуостров.
— Да отбележим, че за образа на Генуа все пак поназнайваме нещичко, но за Неапол не знаем абсолютно нищо, което не е добре, защото съвсем скоро ще се озовем там.
— Права си — кимна брат Гуидо, видимо умърлушен след последния ни триумф. — Значи да се концентрираме върху образа на „Неапол“. Първо да обобщим онова, което знаем: тя е мъртва и носи медальон, окачен на плитката й. И е много красива.
— Не е лоша — свих рамене.
Той се усмихна и допълни:
— Би могло да се каже дори, че е най-красивата от всички останали.
Това вече ми дойде в повече.
— Коя, тази ли? Тази нещастна кукличка с бледа кожа?! Ти сляп ли си или какво?! Всеки глупак може да види, че аз изглеждам много по-добре от нея!
— Не ме разбра правилно. Исках да кажа, че просто кожата й е красива — реши да прекрати дразнението си брат Гуидо. — Много по-бяла е, отколкото на останалите девици.
— О, ясно — кимнах и се нацупих недоволно. — А е и доста по-руса.
— И така, да обобщим — следата ни е руса девица с много бяла кожа, починала, която е свързана с Неапол. Хммм…
Като никога брат Гуидо се оказа объркан — дотолкова, че пак започна да разтрива тила си. Изглеждаше толкова унил, че реших да го развеселя с думите:
— Не е ли това мястото, където ти се появяваш на бял кон, развял знанията си от книгите?
Но дори и това признание на знанията му не успя да подобри настроението му. Усмихна ми се накриво и промърмори:
— Не съм много сигурен какво биха помогнали моите знания в случая. Твоите наблюдения, почерпени от самата картина, струват много повече от моите знания.
Няма съмнение, че това беше голям комплимент, който не можеше да не бъде върнат.
— И все пак държа да чуя какво мислиш! — отсякох.
Той се отпусна на лакът и се опъна като римски сенатор. Аз последвах примера му. Слънцето беше на заник и аз се настаних като дете, което се кани да чуе приказка за лека нощ. И той започна: