Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
О, я стига! Какво се правя на интересна? Знаех си, че така ще стане. Още като чух, че не си е заминал за Америка. Знаех си!
XII
Никога не съм виждала Джемима толкова отвратена.
— Какво?!? Той знае всичките ти тайни?!? — зяпва ме тя втрещено, сякаш току-що съм я информирала гордо, че ще ходя на среща с някой масов убиец. — Как така?!?
— Ами двамата седяхме един до друг в самолета и аз му казах всичко за себе си.
Смръщвам се леко срещу отражението си в огледалото и изскубвам поредното косъмче от веждата си. Вече е седем вечерта. Приключила съм с банята. Изсушила съм си косата. И сега съм на етап гримиране.
— И ето че той я е поканил на вечеря — доволно заявява Лиси, която седи на пода, прегърнала колене, и наблюдава с интерес приготовленията ми за срещата. — Не е ли адски романтично?
— Шегуваш се, нали? — пита Джемима, явно тотално поразена. — Кажи, че се шегуваш.
— Нищо подобно! Разбира се, че не се шегувам. Защо? Какъв е проблемът?
— Отиваш на среща с мъж, който знае всичко за теб!
— Е, и?
— И ме питаш какъв е проблемът?!? — невярващо извисява глас Джемима. — Да не си се побъркала!
— Не, разбира се!
— Знаех си аз, че си падаш по него! — заявява Лиси за хиляден път. — Знаех си! Още от първия миг, когато заговори за него. — Тя поглежда отражението ми в огледалото и добавя: — Стига се скуба вече. Добре си.
— Мислиш ли? — вглеждам се във веждите си аз.
— Ема, никоя разумна жена не казва на мъжете всичко за себе си! — назидателно натъртва Джемима. — Винаги трябва да оставаш загадка за тях! Мама все ми повтаря, че един мъж никога, ама абсолютно никога не трябва да знае какво има в сърцето и в дамската ти чантичка.
— Е, късно е вече — казвам леко предизвикателно. — Джак вече знае всичко.
— В такъв случай нямаш никакъв шанс — категорично заявява Джемима. — Той никога няма да те уважава.
— Глупости! — отсичам аз.
— Ема! — възкликва Джемима снизходително и почти с нещо като съжаление към мен. — Как не разбираш?! Ти вече си загубила битката!
— Не е вярно! Никаква битка не съм губила!
Понякога си мисля, че за Джемима мъжете не са човешки същества, а някакви извънземни роботи, които трябва да бъдат сразени с цената на всичко.
— Знаеш ли, Джемима, по този начин с нищо не й помагаш — намесва се Лиси. — А ти си излизала със сума ти богати бизнесмени. Сигурно можеш да я посъветваш нещо, което ще й е от полза!
— Ами хубаво — въздъхва Джемима. — То си е изгубена кауза, но ще се постарая. — Започва да брои на пръстите си, като се обръща към мен: — Първото и най-важно нещо е да изглеждаш колкото се може по-добре поддържана.
— Че защо, мислиш, си скуба веждите, а? — правя й гримаса в огледалото аз.
— Чудесно. Следващото важно нещо е да проявяваш интерес към неговите любими занимания. Той какви хобита има?
— Откъде да знам. Коли, предполагам. Говори се, че на ранчото си има куп адски скъпи ретроавтомобили.
— Великолепно! — Лицето на Джемима се прояснява. — Идеално. Преструваш се, че си падаш по коли. Предлагаш му да посетите някоя специализирана изложба за ретроавтомобили.
— Не става! — отсичам, като отпивам от коняка, който съм си сипала за кураж. — В самолета му казах, че мразя ретроколите.
— Какво си направила?!? — възкликва изумено Джемима и ме поглежда така, сякаш изгаря от желание да ме удари. — Казала си на мъжа, с когото излизаш, че мразиш любимото му хоби?!?
— Тогава изобщо не знаех, че ще ме покани на вечеря и че ще излизам с него! — заемам отбранителна позиция аз и протягам ръка към тубичката с фон дьо тен. — Пък и това си е чистата истина. Мразя ретроколите! Типовете, дето ги карат, винаги изглеждат адски самодоволни и нафукани. Направо отвратително!
— Че какво общо има истината с цялата тази работа? — извисява глас Джемима. — Съжалявам, Ема, но не мога да ти помогна! Положението ти е катастрофално. Ти си неспасяем случай. То е все едно да тръгнеш на бой по нощница.
— Джемима, не отивам на бой! — отвръщам остро, като врътвам очи към небето. — Нито на турнир по шахмат. Просто излизам на вечеря с един приятен мъж!
— Ужасно цинична си, Джемима — намесва се и Лиси. — Според мен е много романтично дори! Ще си прекарат идеално, защото няма да го има цялото онова неудобство, че не се познават. Той вече знае всичко за Ема. Знае какво й харесва, от какво се интересува… Предварително е ясно, че си подхождат.
— Изгубена кауза — отново поклаща глава Джемима. — Какво ще облечеш? — пита тя, като присвива очи. — Къде ти е тоалетът?
— Черната си рокля — отвръщам невинно и посочвам към вратата, на която виси закачалка с черната ми рокля. — И черните сандали с високите токчета и връзките.