Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— Както искаш — свивам рамене аз.
Отпивам голяма глътка от чашата си и му се усмихвам широко. Вече няма и помен от страховете и притесненията ми. Това ще бъде идеалната среща!
XIII
Спираме пред някакъв ресторант в Мейфеър, където никога преди не съм влизала. Всъщност, дори не съм сигурна, че изобщо някога съм стъпвала в този баровски квартал. Ами да, всичко тук е толкова луксозно и скъпо, че и през ум не ми е минавало да…
— Това е нещо като частен клуб — обяснява ми тихичко Джак, докато приближаваме към входа. — Много малко хора знаят за съществуването му.
— Мистър Харпър. Мис Коригън. — Някакъв мъж в скъп костюм се материализира сякаш от нищото пред нас и ни отваря вратата. — Оттук, моля.
Уаууу! Тук знаят името ми!
Минаваме през луксозно обзаведено фоайе с колонади и влизаме в богато орнаментиран салон, където вече седят три други двойки. Когато минаваме покрай едната от тях, жената — на средна възраст, с платиненоруса коса и облечена в златист жакет — вдига поглед към мен.
— О, здравей, мила! — възкликва тя. — Рейчъл!
— Какво? — оглеждам се озадачено. На мен ли говори?
Жената се надига от стола си, приближава с леко олюляване и ме целува.
— Как си, скъпа? От цяла вечност не сме те виждали тук!
Ясно, от нея се носи на талази дъх на алкохол. Хвърлям поглед към партньора й на масата — и той не изглежда по-трезвен.
— Грешите — отговарям любезно. — Не съм Рейчъл.
— О! — Един миг жената остава загледана в мен. После поглежда към Джак и по лицето й се изписва разбиране. — О! Разбирам. Не, ти не си Рейчъл, естествено — казва най-сетне тя, като ми намига.
— Не! — възкликвам ужасено. — Грешите. Аз наистина не съм Рейчъл. Казвам се Ема.
— Ема. Да, разбира се — кима жената съзаклятнически. — Е, приятна вечеря. Обади ми се някой път.
Тя се връща с олюляване на мястото си, а Джак ме поглежда изпитателно и пита:
— Да имаш да ми казваш нещо?
— Да — отговарям. — Тази жена е напълно пияна.
Той прави пресилено шокирана физиономия. Не издържам и тихичко се изсмивам. Неговите устни също потрепват в усмивка, когато пита:
— Е, ще сядаме ли? Или може би тук имаш и други отдавна изгубени приятели, с които би искала да се поздравиш?
Оглеждам помещението, като се преструвам на замислена.
— Не. Това май беше всичко.
— Сигурна ли си? Не е нужно да бързаш. Убедена ли си, че онзи престарял джентълмен ей там не е дядо ти?
— Не, не мисля…
— И да ти кажа, нямам нищо против псевдонимите — добавя Джак. — Аз самият често се представям под името Егбърт.
Неволно избухвам в смях, който бързам да потуша. Така де, не върви да се хиля като побъркана в такъв баровски ресторант. Хората вече ни поглеждат озадачено.
Настаняват ни на маса в ъгъла, близо до камината. Един келнер придържа стола ми, докато сядам, а после разгръща на скута ми голяма платнена салфетка. Друг ми сипва вода в чашата, а трети ми предлага сусамено хлебче. Точно същото се случва и с Джак. Шестима души се въртят край нас в някакъв шантав келнерски танц! Иска ми се да уловя погледа на Джак и да се разсмея, но той изглежда абсолютно сериозен, сякаш всичко това е съвършено нормално.
Изведнъж ми хрумва, че може пък наистина да е нормално за него. Ами да! Той може би си има иконом, който му поднася чай и дори му глади вестника всеки божи ден!
Добре де, ами ако действително е така? Не, не бива да издавам колко необичайно е всичко това за мен!
— И така… — подемам, когато шестимата келнери привършват уводния си танц и сякаш се изпаряват. — Какво ще пием?
Вече съм си харесала питието на онази жена в златистия жакет. Нещо розовко, с тънки резенчета пъпеш като украса на чашата, изглеждаше потресаващо примамливо.
— Вече е поръчано — отговаря Джак с усмивка и в същия момент един от келнерите се материализира от нищото край нас и отваря бутилка шампанско. — В самолета ти ми каза, че за теб идеалната среща започва с бутилка шампанско, която се появява като по вълшебство на масата.
— О! — възкликвам, като се опитвам да потуша лекото си разочарование. — Ъъъ… да, наистина!
— Наздраве — казва Джак и чуква чашата си в моята.
— Наздраве — отговарям и отпивам от шампанското.
А то е чудесно. Наистина е чудесно. Сухо и… чудесно. Какъв ли е вкусът на розовата напитка с пъпеша?
Стига, Ема! Шампанското е върхът! Джак е прав — шампанското е идеалното начало за интимна среща!
— За първи път опитах шампанско, когато бях шестгодишна… — започвам аз.
— В дома на леля ти Сю — прекъсва ме Джак с усмивка. — После си съблякла всичките си дрехи и си ги хвърлила в езерцето пред къщата.