Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— Точно така — преглъщам разочаровано, — Май и това също съм ти го казала в самолета, а?
Хубаво, няма да му досаждам повторно с тази случка. Отпивам от шампанското си, като мисля на бързи обороти какво друго да кажа. Нещо, което да не знае.
Има ли изобщо такова?
— Избрал съм едно много специално ястие, което, вярвам, ще ти хареса — усмихва ми се Джак. — Поръчах го предварително, специално за теб.
— Уаууу! — възкликвам изненадана. — Това е… върхът!
Специално поръчано за мен ястие! Боже мили! Невероятно!
Само дето… ами всъщност голяма част от удоволствието да се храниш на ресторант е именно да си избираш от менюто с екзотични названия какво ти се иска да опиташ в момента, нали така? Хм… това е почти най-любимата ми част от ходенето на ресторант.
Както и да е. Няма значение. Ще бъде идеално. Вече е идеално!
Хубаво. Дай сега да завържем някакъв разговор.
— И така, Джак, какво обичаш да правиш в свободното си време? — питам ведро.
Той свива рамене.
— Ами излизам насам-натам. Гледам мачове по бейзбол. Оправям колите си…
— Имаш колекция от ретроавтомобили! Ясно. Уауу! Аз наистина… ъъъ…
— …мразиш ретроавтомобилите — довършва Джак с усмивка. — Да, помня.
По дяволите! Надявах се да е забравил.
— Не мразя колите като такива — бързам да поясня. — Но ненавиждам хората, които… които…
Мамка му! Май не звучи много добре. Припряно отпивам глътка шампанско, но се задавям и започвам да кашлям. О, Господи, гърдите ми се дерат от кашлица. От очите ми се стичат сълзи.
Останалите шестима души в салона са спрели да се хранят, всички са се обърнали към нашата маса и зяпат.
— Добре ли си? — пита Джак разтревожено. — Пийни малко вода. Обичаш „Евиан“, нали?
— Ъъъ… да. Благодаря.
Мътните го взели! Макар да ми е неприятно да го призная, но Джемима май имаше право. Колко по-безпроблемно би било всичко, ако бях възкликнала лъчезарно: „О, обожавам ретроколите!“
Както и да е. Няма значение.
Докато отпивам от водата си, на масата пред мен като по вълшебство се материализира чиния с печени чушки.
— Уаууу! — почти изписквам от удоволствие. — Обичам печени чушки.
— Да, помня — подхвърля Джак, който изглежда адски доволен от себе си. — В самолета ми каза, че любимото ти ядене били печените чушки.
— Така ли? — зяпвам го леко изненадана.
Ха! Не помня такова нещо! Искам да кажа, че наистина обичам печени чушки, ама чак пък да съм му го казала…
— Ето защо се обадих предварително в ресторанта и поръчах да ги приготвят специално за теб. Аз самият не ям чушки — добавя Джак, когато поставят пред него чиния с миди, — инак с удоволствие бих ти правил компания.
Само дето не се облизвам, втренчила поглед в чинията му. О, Господи! Тези миди изглеждат фантастично. Обожавам мидите!
— Добър апетит! — пожелава ми Джак с лъчезарна усмивка.
— Ъъъ… да! Добър апетит.
Отхапвам парченце печена чушка. Ммм! Великолепно! Корко мило от негова страна, че се е сетил какво обичам.
Но очите ми непрекъснато лепнат по мидите в неговата чиния. При вида им устата ми се изпълва със слюнка. И този зеленикав плътен сос! Боже, сигурно са сочни и идеално приготвени…
— Искаш ли да опиташ една мида? — предлага Джак, забелязал погледа ми.
— Не! — само дето не извиквам стреснато. — Не, благодаря. Чушките са абсолютно… върхът! — Усмихвам му се широко и пъхвам в устата си поредното парченце.
Изведнъж Джак се потупва по джоба.
— Мобилният ми телефон — пояснява той. — Ще имаш ли нещо против, ако отговоря? Може да е нещо важно.
— Разбира се, че не — махвам с ръка. — Говори си спокойно.
Когато Джак се отдалечава към фоайето, за да проведе разговора си на спокойствие, не успявам да се въздържа, присягам се и си бодвам една от неговите миди. Лапвам я и дъвча, притворила очи, за да се насладя най-пълноценно на вкуса й. Просто… божествено! Най-вкусното нещо, което съм опитвала през целия си живот! Точно се чудя дали не мога да си хапна още една мида, като поразместя останалите в чинията, за да не си личи, когато усещам да ме лъхва на джин. Платиненорусата жена със златистия жакет е надвиснала над ухото ми.
— Казвай бързо! — прошепва ми тя. — Какво става?
— Ами… вечеряме.
— Това ми е повече от ясно — изсъсква непознатата нетърпеливо. — Но Джереми? Той подозира ли?
О, Боже мили!
— Вижте — свивам безпомощно рамене, — аз не съм жената, за която ме мислите…
— Това ми е повече от ясно! Никога обаче не съм допускала, че го носиш в себе си — възкликва непознатата и одобрително ме потупва по ръката. — Но ако питаш мен, браво, миличка, забавлявай се! Виждам, че си свалила халката си — добавя жената, като хвърля поглед към лявата ми ръка. — Умница… Опа! Идва! Изчезвам!