Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
Добре де, само отчасти…
Може би затова той…
Не! Смешно е да си мисля, че промяната в плановете му има нещо общо с мен. Пълна глупост! Просто не разбирам защо съм толкова нервна и напрегната.
Когато наближавам бюрото си, Артемис вдига поглед от броя на „Маркетинг Уийк“, който чете.
— О, Ема. Съжалявам за теб и Конър.
— Благодаря — отговарям сухо. — Но не бих искала да обсъждам този въпрос, ако нямаш нищо против.
— Хубаво — свива рамене Артемис. — Все ми е тая. Това беше просто проява на учтивост от моя страна — заявява тя с безразличие, после хвърля поглед към бележника върху бюрото си и добавя: — Впрочем, за теб има съобщение от Джак Харпър.
— Какво?!? — само дето не подскачам стреснато.
Мамка му, не бива да издавам колко съм притеснена.
— Ъъъ… за какво става дума? — питам по-овладяно.
— Иска да му занесеш… — Артемис присвива очи към записаното в бележника — …досието „Леополд“ в неговия офис. Каза, че си знаела за какво става въпрос. Но че не било проблем, ако не можеш да го намериш.
Зяпвам я с разтуптяно сърие.
Досието „Леополд“.
„Използвахме го като извинение да се измъкнем от бюрата си…“
О, Господи! Това е парола. Иска да ме види!
О, Господи! О, Боже!
Никога, през целия си живот, не съм била по-развълнувана, заинтригувана и ужасена… едновременно!
Присядам на стола си и няколко минути зяпам тъпо тъмния екран на компютъра. После с треперещи ръце измъквам от чекмежето една празна папка. Изчаквам Артемис да се обърне на другата страна и с преправен почерк припряно написвам „Леополд“ върху страничния кант.
Добре де… и сега какво?
Ами… ясно какво. Ще я отнеса горе в кабинета му.
Освен ако… Мамка му, как може да съм толкова тъпа?!? Ами ако действително има все пак някакво досие „Леополд“?
Пускам компютъра и влизам в архивната база данни на компанията. Не откривам абсолютно нищичко за „Леополд“.
Права съм била, значи. Наистина е парола. О, Боже!
Вече се каня да стана от бюрото си, когато ме обзема поредната параноя. Ами ако някой ме спре и ме попита какво е това досие „Леополд“? Или ако изпусна папката на пода и всички видят, че е празна?
Припряно отварям нов файл на компютъра, оформям засукана титула на писмо, а после написвам няколко реда от името на мистър Ърнест Р. Леополд до „Пантера Корпорейшън“. Програмирам файла за принтиране, а после спринтирам към принтера и бързо измъквам листа, преди някой да е видял какво пише на него. Не че другите обръщат някакво внимание какво правя, ама все пак…
— Ами добре… — подхвърлям възможно най-небрежно, като пъхвам листа в папката „Леополд“. — Отивам да му занеса досието.
Артемис изобщо не вдига поглед от вестника си.
Вървя по коридорите, а стомахът ме присвива и ми е едно такова адски притеснено, като че абсолютно всеки в сградата знае какви ги върша. Въпреки че асансьорът чака на етажа, поемам нагоре по стълбите — първо, за да не ми се наложи да говоря с когото и да било, и второ, защото имам чувството, че буквално ще се пръсна, ако не изразходя поне част от задушаващата ме нервна енергия.
Защо иска да ме види Джак Харпър? Ако е само за да ми каже, че от самото начало е бил прав за Конър, то може да си… по дяволите, може да… Изведнъж се сещам за тягостната атмосфера към края на пътуването ни с асансьора и усещам стомахът ми да се свива от паника. Ами ако се държи ужасно с мен? Ами ако ми е сърдит?
Всъщност, напомням си аз, не съм длъжна да ходя, нали така? Той самият ми е оставил вратичка за измъкване. Спокойно мога да се обадя на секретарката му и да кажа: „Съжалявам, ноне можах да открия досието «Леополд».“ И това ще е всичко.
За момент спирам разколебано, стиснала здраво папката с несъществуващото досие. После обаче продължавам нагоре.
Когато стигам пред вратата на офиса на Джак, виждам, че на стража пред нея е не някоя от секретарките, а Свен.
О, Господи. Добре де, Джак ми каза, че той е най-старият му приятел, ама все пак… тръпки ме побиват от този тип.
— Здравейте — измънквам нерешително. — Ъъъ… мистър Харпър е помолил да му донеса досието „Леополд“.
Свен ме поглежда втренчено и за секунда ми се струва, че и двамата сме наясно за какво става дума. Той знае. Няма начин да не знае. Вероятно и той също използва тази парола. Свен вдига слушалката на интеркома и след миг мълчание съобщава:
— Джак, Ема Коригън е тук с досието „Леополд“. — Затваря телефона и без следа от усмивка казва: — Влизайте направо.
И аз влизам, препъвайки се от неудобство. Офисът е огромен, целият в дървена ламперия. Джак седи зад голямо дървено бюро. Когато вдига поглед към мен, от очите му блика топлота и дружелюбие. Мъничко се поотпускам.