И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

Ако съдех по публичните ù изяви до момента, вероятно щеше да е безпомощна пред събитията, случващи се зад затворени врати. Имаше много дарования, но...

– Съжалявам, Мер, но не мисля така. Нямаш тяхната вродена пресметливост. – Постарах се да ù покажа с тона си, че го казвам като обида. Напротив, даже се радвах, че не е такъв човек.

Тя сбърчи тънките си вежди.

– Пресметливост ли? В какъв смисъл?

Въздъхнах, обмисляйки как да ù обясня, без да навлизам в подробности.

– Обикалям навсякъде, Мер. До ушите ми стигат доста неща. На юг, по местата с много граждани от ниските касти, се вихри голяма суматоха. По-старите стражи разправят, че онези хора така и не възприели възгледите на Грегъри Илеа и по земите им от дълго време бушували размирици. Носят се слухове, че отчасти това била причината кралят да избере Амбърли за кралица. Била южнячка и бракът им облекчил напрежението за известно време. За кратко, както изглежда.

Тя се замисли.

– Това не обяснява избора ти на думата „пресметливост“?

Опасно ли беше да споделя с нея какво знаех? Все пак беше пазила връзката ни в тайна цели две години. Можех да ù имам доверие.

– Онзи ден, преди тържеството за Хелоуин, ме извикаха в един от кабинетите. Споменаха нещо за симпатизанти на бунтовническата кауза от Юга. Наредиха ми да отнеса едни писма до пощенската стая. Писмата бяха над триста, Америка. Триста семейства се озоваваха с една каста по-надолу, понеже не бяха докладвали разни случки или бяха помогнали на лица, считани за заплаха от кралския двор.

Тя вдиша рязко и усетих как пред очите ù се разиграват десетки сценарии.

– Знам. Можеш ли да си го представиш? Случва ти се подобно нещо, а досега си изкарвала хляба си само със свирене на пиано. Внезапно се оказва, че трябва да се занимаваш с канцеларски труд и да се научиш как да си намираш работа. Замисълът е ясен.

Тревогата ù кривна в друга посока.

– Смяташ ли, че... Дали Максън знае?

Добър въпрос.

– Смятам, че няма начин да не знае. Все пак не след дълго страната ще е в негови ръце.

Тя кимна и позволи на чутото да се уталожи върху всички нови факти, които беше научила за предполагаемия си „любим“.

– Не казвай на никого, става ли? – помолих я аз. – Ако научат, че съм се изпуснал пред теб, мога да загубя работата си. – „И много повече“, добавих наум.

– Разбира се, че няма. Вече забравих. – Тонът на гласа ù беше лек, предвиден да укрие тревогата ù. Старанието ù ме накара да се усмихна.

– Липсва ми времето с теб, далеч от всичко това. Липсват ми някогашните ни неволи – оплаках се аз. Какво ли не бих дал единствената ми грижа да беше, че не искам да ми носи вечеря.

– Напълно те разбирам – подсмихна се тя. Този път усмивката ù беше искрена. – Измъкването през прозореца е къде-къде по-лесно от промъкването из двореца.

– А и беше по-добре, когато се бъхтех, за да изкарам по някое мижаво пени за теб, отколкото сега, когато нямам какво да ти дам. – Почуках с пръст върху бурканчето. Бях се радвал да го виждам до леглото ù дори преди да дойдем в двореца. – Дори не бях подозирал, че си запазила всички монети до деня, в който замина за двореца. – Добавих, спомняйки си с възхищение за тежестта им, когато ги беше изсипала в дланите ми.