И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Трябва да се явя на долния етаж. Не бива да изпускам бюлетина. – Пресегнах се да взема шапката си.

– Можем да слезем с вас – предложи Мери. – Почти дойде време.

– Разбира се. – На дворцовия персонал му беше позволено да гледа телевизия само за Илейски осведомителен бюлетин, а телевизори имаше само на три места: в кухнята, в работната стая, където прислужничките шиеха, и в голямата обща стая, която от място за почивка се беше превърнала в поредната работна площадка. Аз лично предпочитах кухнята. Ан ни поведе натам, а Мери и Луси изостанаха назад с мен.

– Чух нещо за посетители в двореца, страж Леджър – каза Ан, забавяйки крачка за момент. – Но може да е само слух.

– Не, истина е – отвърнах аз. – Не знам подробности, но подочух, че се очертават две партита.

– Чудно – коментира саркастично Мери. – Пак ще гладя покривки цяла вечност. Ей, Ан, искаш ли да си разменим местата; няма значение каква задача ще ти възложат? – Попита тя и догони Ан, след което двете се впуснаха в дебати около още неуточнените си назначения.

Поднесох лакътя си на Луси.

– Мадам.

Тя се усмихна и пъхна ръка в свивката му, вирвайки нос във въздуха.

– Много сте любезен, сър.

Продължихме надолу по коридора. Докато прислужничките обсъждаха какво трябва да свършат и кои рокли трябва да подгънат, аз осъзнах защо винаги се чувствах най-добре в тяхната компания.

С тях можех да бъда Шестица.

Седнах пред един кухненски плот с Луси от едната ми страна и Мери от другата. Ан закръжа из кухнята, шъткайки на този и на онзи, когато бюлетинът започна.

Всеки път, когато камерите се насочваха към кандидатките, усещах, че нещо не е наред. Америка изглеждаше толкова потисната. Но по-лошото беше, че видимо опитваше да го прикрие, и то напълно неуспешно.

Какво я глождеше?

С ъгълчето на окото си видях как Луси кърши ръце.

– Какво има? – прошепнах ù.

– Нещо не е наред с нашата лейди. Изписано е по лицето ù. – Луси вдигна ръка към устата си и загриза нокътя си. – Какво ù се е случило? Лейди Селест изглежда като дебнеща тигрица. Какво ще правим, ако тя спечели?

Сложих ръка върху тази в скута ù и тя сякаш застина, поглеждайки смутено в очите ми. Имах чувството, че околните често пренебрегваха тревогите ù.

– Лейди Америка ще се справи.

Тя кимна, утешена от думите ми.

– Но аз толкова я харесвам – прошепна тя. – Искам да остане при нас. Имам чувството, че всички ме напускат точно когато изпитвам най-голяма нужда от тях.

Значи, и Луси беше загубила някого. Може би много хора. Това като че ли обясняваше тревожното ù поведение.

– Е, с мен сте вързана цели четири години. – Сръчках я нежно с лакътя си и тя се усмихна, сдържайки сълзите си.

– Толкова сте мил, страж Леджър. Всички смятаме така. – Тя избърса миглите си.

– Е, аз също мисля, че вие сте прекрасни дами. Винаги ми е приятно да общувам с вас.

– Не сме дами – отговори тя, свеждайки поглед.

Поклатих глава.

– Щом Марли продължава да е дама, защото се е жертвала за любимия си, то и вие сте дами. Мен ако питате, жертвате живота си всеки божи ден. Отделяте от времето и енергията си за някой друг, а това е същото.