![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
Видях Мери да надниква към нас, преди отново да съсредоточи погледа си в телевизора. Вероятно и Ан беше чула думите ми, тъй като май подслушваше.
– Вие сте най-добрият ни страж, господин Леджър.
Усмихнах се.
– Когато не сме по работните си места, можете да ми викате Аспен.
Десета глава
Зяпането в стената губеше очарованието си около трийсетина минути след началото на наряда. Вече беше след полунощ и можех единствено да броя часовете до изгрев слънце. Но поне знаех, че скучаех ли, Америка беше добре.
Денят беше минал без особени събития, като изключим окончателното потвърждение на предстоящата визита.
Жени. Толкова много жени.
Донякъде новината ме радваше. Дамите, които посещаваха двореца, обикновено не проявяваха физическа агресия. Думите им обаче можеха да разпалват войни, ако бяха произнесени с грешния тон.
Гостенките от Германската федерация ни бяха стари познайници, така че не очаквахме изненади по отношение на сигурността. Италианките обаче бяха непредвидими.
Цяла нощ бях мислил за Америка, чудейки се какво ли се криеше зад вида ù по време на бюлетина. Въпреки това нямах особено желание да я разпитвам. Щях да оставя нещата в нейни ръце. Ако имаше намерение да сподели с мен, щях да я изслушам. Засега трябваше да се съсредоточи върху предстоящите събития. Колкото повече се задържеше в двореца, толкова повече щеше да е с мен.
Размърдах рамене, слушайки пукането на ставите ми. Само още няколко часа. Изправих се и видях чифт сини очи да надничат иззад ъгъла на коридора.
– Луси?
– Здравей – отвърна тя, докато вървеше към мен. Мери я следваше с малка кошница в ръка, съдържанието на която беше покрито с парче плат.
– Лейди Америка ли ви е извикала? Наред ли е всичко? – Пресегнах се към дръжката на вратата, за да им отворя.
Луси опря тревожно ръка в гърдите си.
– О, всичко е наред. Идвахме да проверим дали си тук.
Присвих очи, пускайки дръжката на вратата.
– Е, тук съм. Трябва ли ви нещо?
Двете се спогледаха, преди Мери да проговори:
– Просто забелязахме, че поемаш много смени през последните няколко дни. Решихме, че сигурно си гладен.
Мери вдигна покривалото, разкривайки малък асортимент от кифлички, сладкиши и хляб, навярно останали след подготовката на днешната закуска.
Усмихнах се половинчато.
– Много мило от ваша страна, но, първо, не ми е позволено да ям на поста си, и, второ, вероятно сте забелязали, че съм издръжлив тип. – Свих свободната си ръка в юмрук и те се изкискаха. – Мога да се грижа сам за себе си.
Луси килна глава.
– Знаем, че си силен, но и това да приемаш помощта на околните е проява на сила.
Думите ù едва не ми взеха дъха. Щеше ми се някой да ми го беше казал още преди месеци. Можех да си спестя толкова много мъка.
Погледнах лицата им; напомняха ми на това на Америка в последната ни нощ в къщичката на дървото: пълни с надежда, вълнение и топлина. Очите ми отскочиха към кошницата с храна. Защо изобщо го правех? Защо се опитвах да отчуждя малкото хора, които ме караха да бъда себе си?
– Чуйте плана тогава: ако някой се появи, ще казваме, че сте ме съборили на земята и сте ме принудили да ям. Разбрахме ли се?
Мери се ухили и ми подаде кошницата.
– Ясно.
Взех парче канелен хляб и отхапах от него.
– И вие ще хапнете, нали? – попитах, дъвчейки.
Луси плесна доволно с ръце и се разрови из кошницата, а Мери бързо последва примера ù.
– Е, бива ли ви в ръкопашния бой? – пошегувах се аз. – Така де, трябва да съм сигурен в алибито ни.
Луси се изкиска и покри устата си с ръка.
– Колкото и странно да звучи, той не влиза в работните ни задължения.
Ахнах.
– Моля? Ама това е важно. Чистене, сервиране, ръкопашен бой.
Те отново се засмяха.
– Сериозно говоря. Кой е шефът ви? Ще му напиша писмо.
– Още сутринта ще говорим с икономката – обеща Мери.
– Хубаво. – Отхапах от хляба и поклатих глава с престорено възмущение.
Мери преглътна.
– Много сте забавен, страж Леджър.
– Аспен.
Тя се усмихна отново.
– Аспен. Ще останеш ли, след като изтече службата ти? Сигурна съм, че ако кандидатстваш за постоянно назначение в двореца, ще те вземат.
Сега, когато вече бях Двойка, знаех, че искам да бъда войник... но дали точно в двореца?
– Едва ли. Семейството ми е в Каролина, затова вероятно ще опитам да се хвана на служба там някъде.
– Жалко – прошепна Луси.