Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

Когато отворих входната врата, видях мама да седи на масата. Веднага можех да кажа, че е плакала. Останах за миг в коридора, просто стоях там без никаква идея какво да правя.

Тя ме видя и се усмихна.

— Искаш ли чаша чай?

— Ъъъъ, да, благодаря — отговорих, въпреки че беше топло и ми се пиеше нещо като бутилката кола, за която знаех, че е в хладилника. Седнах на масата и пуснах чантата в краката си.

— Какво е станало?

Мама постави чаша пред мен и седна.

— Къде е Грейси? — попитах.

— На чай у приятелка — отвърна мама и отпусна ръцете си на масата. За първи път забелязах, че са груби и сухи.

Бели парченца кожа се лющеха и се белеха от пръстите ѝ и от горната страна на китките ѝ. Ноктите ѝ бяха изгризани до кръв. Ръцете на мама ме караха да я съжалявам.

— Исках да ти благодаря — изрече тя внимателно всяка дума. — За тази сутрин. Че събуди Грейси и ѝ помогна да се преоблече. Държах се ужасно с теб, трябваше да ти благодаря.

— Няма нищо — гледах я предпазливо. Очите ѝ изглеждаха подпухнали и със сенки под тях. — Нямам нищо против да помагам.

— Виж, съкровище — каза тя. — Знам, че нещата не са наред от дълго време. И знам, че стават все по-зле. Ти също го виждаш. Виждаш, че баща ти почти не се прибира вкъщи вече и че аз… — тя се поколеба. — Знам, че не съм идеална и предполагам, че си го изкарвам на теб.

След това ме погледна и за секунда си спомних как, когато бях дете, седях в скута ѝ, тя ме обгръщаше с ръце и шепнеше истории в косата ми.

— Няма нищо — казах отново и исках да е вярно, толкова много исках. Да бъде наред и за нея. — Нещата съвсем не бяха лесни и ти се справяше по свой начин. Но имаш мен.

— Нищо чудно, че за теб всичко е толкова трудно. А и случилото се с Наоми и… не знам, ами всичко. Ти наистина нямаше никого до себе си. Баща ти… ами той не се появява често, а аз обръщам много повече внимание на Грейси, отколкото на теб, и това не е честно. Не ти показвам колко много ме е грижа за теб, колко те обичам. И това ме прави ужасна майка.

Седях на стола си и от всички неща, за които си мислех, че може да изпитвам, ме обзе облекчение и почти ме накара да се разплача. Облекчение, че в крайна сметка може би мама не ме мрази.

— Затова си помислих да организирам Грейси да отиде на гости да си поиграе, за да можем с теб истински да си поговорим. Да изясним някои неща, нещата отново да станат нормални. Така добре ли ще е?

— Би било страхотно, мамо. — Но когато отидох да я прегърна, тя отстъпи назад.

— Ако наистина искаш да ми помогнеш… — Тя отново сведе очи, ръцете ѝ се отдръпнаха от мен. — Просто се тревожа за теб, съкровище, за начина, по които, изглежда, се справяш. Гледам теб, косата и обиците ти, и колко важна част от живота ти е групата, а след това си мисля за бедната ти приятелка Наоми и какво ѝ се случи, и аз просто… Имам усещането, че се чувстваш в изолация. Кой може да те обвини? Но сега е време да спреш. Време да се върнеш пак към нормалното, моля те. Моля те. Ти ме затрудняваш с всички тези глупости и ми идва в повече.