Царицата на Палмира [Златните вериги]

Тя мислеше, че той няма да иска да я слуша. Не беше ли казал пред нея и пред Всепрославения, че според неговия Господ тя беше изтъкана от грехове и лъжи? Беше достатъчно да го види човек, така, както го беше видяла преди малко пред децата, за да разбере, че той беше самата непримиримост.

Сега я блъскаха, за да се наредят на опашката пред вратата. Болката я накара да потръпне. Тя не можа, а и не поиска да се бори. Оказа се настанена между млада жена с подута ръка – възморава и зле овързана с парцали, и старица, чиито очи представляваха вече само едни млечнобели топчета.

Умората, слабостта, тъгата взеха връх над нея. Вече не беше Зиновия, палмирска царица и деспойна. Тя беше тук, като другите, една болна. Нейната рана не беше нанесена по време на важна битка срещу персите. Тя идваше от една нощ в Дура Еуропос. Причината за нея беше Шаваад. Само той можеше да бъде лек за нея.

* * *

Той седеше на една пейка в двора пред покритата галерия с колони, която заобикаляше къщата. Вече нямаше воал, който да прикрива обезобразеното му лице, и жестовете му всеки път бяха едни и същи.

След като изслушаше оплакванията и обясненията с наклонена глава, без да помръдне и без да прояви каквото и да било вълнение, здравият му клепач се притваряше. Той оставаше за кратко неподвижен. Сякаш спеше. Това плашеше и притесняваше жените пред него. Те млъкваха и също не смееха да мръднат.

После той вдигаше ръце. С широко, въртеливо движение докосваше нараненото дете, ръка, крак или корем. Това приличаше на малко бавна милувка. Накрая дланите му прилепваха върху местонахождението на болката.

Детето, което миг по-рано плачеше или стенеше, млъкваше. Жените започваха да потръпват, дишайки шумно. Някои се разплакваха, хапейки устните си. Други се разтреперваха, сякаш обхванати от треска, но бързо се успокояваха.

Симон дръпна дланите си от двугодишно дете, което не беше спряло да пищи. То млъкна с учуден поглед. Огледа по същия начин тълпата и накрая майка си. И започна да се смее. Майката се строполи на земята и се наложи съратниците на Симон да дойдат и да я вдигнат.

Около Зиновия се разнесоха радостни викове. Много жени паднаха на колене. Симон извика със силен и твърд глас:

— Станете! На колене се пада само пред Господ Бог!

Това продължи. Като всеки път се повтаряше със същото вълнение, със същото напрежение. Права от часове, Зиновия усещаше как силите й я напускат. Обземаше я и съмнението дали присъствието й тук е безопасно. Както и някакъв срам. При все това, тя не можеше да откъсне поглед от ръцете и дори от лицето на Симон.

Започна да привиква както всички около нея с ужасяващите му белези.

Обаче острата болка се връщаше в гърдите й. Слепоочията й пулсираха, главата й бучеше. Превръзката отново беше окървавена. Изведнъж тя си даде сметка, че краката й повече не могат да я държат. Нямаше да може да излезе от двора на християнската къща.