Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Рус-ла-на, Рус-ла-на — отчетливо повтори момичето.
— Руслана — каза Сюмбюл ага.
По лицето му сякаш премина усмивка.
— Добре — отсъди накрая. — И без това ми беше трудно да ти казвам Александра, докато те налагам с пръчката.
И си тръгна.
Следващата беше Мерзука. Татарското момиче се слиса, щом чу заповедта:
— Вече няма да ме наричаш Александра, а Руслана.
Дойде ред и на останалите.
— Мое име Руслана. Не Александра, Руслана. Разбрахте? Руско момиче… Рус-ла-на.
Сетарет калфа и Гюл някоя си се учудиха, но не задаваха въпроси. Само я гледаха втренчено известно време. Всички умряха от смях, когато Сетарет разтегна голямата си черна уста, за да произнесе новото име на момичето, и каза провлачено:
— Рус-лаа-нааа!
Всичко се случи както тя самата беше предположила. Тъй като не отговаряше, когато я викаха с „Александра“, изяде няколко удара с пръчка от Сюмбюл ага, обаче инатът ѝ не се пречупи. Накрая и агата на харема, и помощникът му Джафер започнаха да я наричат Руслана.
За няколко дни Александра беше забравена. По цели нощи в отделението на новодошлите тя дърпаше юргана към главата си и повтаряше:
— Руслана, Руслана…
Нещо се беше скъсало в нея. Сякаш бе умряла — бе убила Александра. Сега в двореца на османския род в нейното тяло щеше да израсте нов живот.
Беше изтрила и Александра, и Анастасия, и Лисовска. Вярно, на няколко пъти, докато си повтаряше „Руслана“, ѝ стана мъчно, но бързо се взе в ръце. Една нощ си даде сметка, че животът на Александра започна в едно планинско градче на Украйна и завърши след петнадесет зими тук, в Истанбул, в двореца на Сюлейман. Заедно с името изтриваше и миналото си. Дома си, спомените, гласа на майка си, звука от камбаната на малката църква — изтриваше всичко от мислите си. Мракът на миналото, лошите хора, злините, страданията, сълзите щяха да изчезнат заедно с Александра.
Роди се Руслана, която имаше големи мечти и високи цели.
Изтри влажните си очи с опакото на ръката си, а един безмълвен вопъл заседна в гърлото ѝ.
Екатерина даде първия любовен урок на Александра. Девойката разпитваше, а русата наложница отговаряше.
— Сюлейман какво харесва най-много, Екатерина?
— Какво да харесва, красавице. Каквото харесват всички. Да пъха птичката в гнездото.
— Птичка ли, каква птичка?
Екатерина така я изгледа, та Руслана първоначално си помисли, че е задала изключително глупав въпрос, но щом улови игривия ѝ и циничен поглед, разбра какво всъщност означаваше „птичката“.
— Аха… извинявай… Каква съм глупачка, нали?
Двете доближиха главите си и се изкискаха. Всъщност Руслана все още не беше виждала прословутата птичка, но това нямаше значение. Всичко ѝ стана ясно. Птичката беше онова, което Мерзука наричаше „едноокият юнак“.
— Птичката е ей толкова голяма… Малко по-голяма от затворената ти шепа — беше добавило момичето.
Александра преглътна нерешително няколко пъти.
— Екатерина… — започна тя, но не довърши думите си. Срамуваше се да погледне момичето в лицето.
— Кажи, красавице.
— Ами, такова… Как да… кажа? Трудно ли е? Първия път имам предвид, трудно ли е?
— Е, може да се каже — смотолеви Екатерина.
Тя самата не си спомняше своя първи път. От вълнение и страх ѝ се бе завил свят. Сякаш бе наблюдавала случващото се иззад някакъв облак. Бе изпълнила, каквото ѝ казаха, бе отворила краката си, когато ѝ заповядаха. Оттам нататък нямаше никакъв спомен, сякаш бе изгубила съзнание. Само да не беше припадала, обвиняваше се непрекъснато. Тогава може би щеше да успее да омае падишаха и да взема нещата в свои ръце.
Дали от болка или от страх, всичко се бе потопило в мъгла. Болеше ли в действителност?
Когато жените от харема я бяха заразпитвали как е преминала голямата ѝ нощ, тя бе отклонила въпроса.
— Сигурно е боляло — бяха предположили те.
И как иначе, първата нощ на едно четиринадесетгодишно момиче навярно е била болезнена. Не казваха ли същото и предишните момичета?
Последва въпросът, на който Екатерина отговори подробно и с лекота. Защото това не го беше забравила. И то я беше ужасило до смърт.
— Такова… кърви… ли… много?
Руслана беше пламнала от срам. Усети, че бузите ѝ горят като огън.
— Моли се да кърви — каза Екатерина… — Да кърви, та владетелят да разбере, че си била недокосната дотогава, и да се възгордее. Да кърви, че Сюмбюл ага да вземе на сутринта чаршафа, да го покаже на валиде султан и да ѝ занесе добрата вест.