Сребристи сенки [bg]

— Върнаха се преди седмица — осведоми ме Дмитрий с търпелив тон. — Хайде, ела, аз черпя.

Аз го последвах покорно, защото беше много трудно да откажеш каквото и да било на Дмитрий Великов. Освен това още смилах новината, че съм пропилял толкова време, след като Лиса и Роуз са се върнали отдавна.

— Мога да си платя. Или по-точно — додадох горчиво, — баща ми може, след като неговите пари са единственият вариант да преживяваме аз и майка ми.

Изражението на Дмитрий остана неутрално, докато влизахме в една сграда, в която се помещаваха няколко ресторанта, повечето от които още не бяха отворени.

— Затова ли, откакто си се върнал, живееш в такава дълбока яма на отчаянието?

— Предпочитам да мисля за това като избор на жизнен стил — осветлих го. — А ти откъде знаеш какво правя?

— Носят се разни слухове — отвърна той загадъчно.

Ресторантът, който той избра за нас, беше пълен с пазители, чиито смени навярно току-що бяха свършили. Предполагам, че това беше най-безопасното място в целия кралски двор, съдейки по числеността им.

— Това, с което се занимавам, си е моя работа! — троснах се разгорещено.

— Разбира се — съгласи се Дмитрий миролюбиво. — Просто от известно време подобни занимания не бяха твоя работа. Изненадан съм, че си се върнал към старите навици.

Ресторантът предлагаше бюфет със закуски на самообслужване и при все че майка ми би припаднала само при мисълта сама да си сервира, аз послушно взех една табла и се наредих на опашката след Дмитрий. След като напълнихме таблите си, се настанихме край малка маса в ъгъла. Той не докосна храната си, а се наведе със сериозно изражение към мен.

— Ти си повече от това, Ейдриън — рече Дмитрий. — Каквато и да е причината, ти си много повече от това. Не се заблуждавай, че си по-слаб, отколкото си в действителност.

Думите му толкова приличаха на онези, които ми бе казала Сидни, че в първия миг бях напълно стъписан. Сетне гневът ми се завърна.

— За това ли ме покани тук? Да ми четеш лекции? Не се дръж така, сякаш знаеш всичко за мен! Двамата с теб не сме чак толкова добри приятели.

Това последното май го изненада.

— Много жалко. Надявах се, че сме. Надявах се, че познавам истинския Ейдриън.

— Е, не го познаваш — отсякох и бутнах таблата си настрани. — Никой не го познава.

Само Сидни, помислих си. И тя щеше да се срамува от мен.

— Има толкова много хора, които са загрижени за теб. — Дмитрий оставаше самото въплъщение на спокойствието. — Не им обръщай гръб.

— Както те не обърнаха на мен? — процедих язвително, замислен за отказа на Лиса да ми помогне. — Опитах се да измоля помощта им и ми бе отказано! Никой не може да ми помогне. — Станах рязко. — Вече не съм гладен. Благодаря ти за прочувствената и ободрителна реч.