Виелица на сенките [bg]

Близо до главата с жълтите очи започваше дървена стълба, водеща право към тавана, където имаше люк. Именно така можеше да се излезе от залата. От събирането на изумрудите ме откъсна израснала зад гърба ми сянка. Аз абсолютно неизящно, както си бях на четири крака, отскочих настрани и на мястото, където бях до преди миг, се стовари ятаган, който оглушително звънна в мраморната плоча на пода. Обърнах се, видях моя почти убиец и се стреснах — на три метра от мен стоеше съвсем истински скелет. Скелетът не беше човешки — това го разбрах веднага. Най-вероятно на орк — прекалено широк скелет, а и глигите бяха със съответстващ размер. В дясната си ръка стискаше ятаган, в лявата — малък кръгъл щит, а в черните дупки на очите горяха милиарди пурпурни искри на пробудилата се магия. Мракът знае с какво се държаха костите му, но създанието се хвърли към мен, отчаяно размахвайки ятагана. Никога не съм мислил, че скелетите са толкова пъргави. Нападателят не ми отстъпваше по скорост, ятаганът се превърна в едно размазано петно. Доколкото схванах, незнайно откъде появилият се пазач възнамеряваше да накълца Гарет на стотина малки парченца. За съпротива и дума не можеше да става — как да убиеш мъртви кости? Скелетът едва не ме заклещи в ъгъла, но за мое щастие там беше стълбата и аз започнах да се катеря с максимална скорост по нея. Сега не ми беше до скъпоценните камъчета — трябваше да спасявам живота си. След като преодолях една четвърт от общо единадесетте ярда, които отделяха тавана от пода, почувствах, че стълбата потрепери. Хвърлих бърз поглед надолу и започнах да движа ръце и крака с удвоена скорост. Скелетът нямаше намерение да се отказва по средата. Хвърлил щита настрана и стиснал ятагана със зъби (каква гледка само!), мъртвецът пъргаво се катереше след мен. И трябва да призная, че се придвижваше много по-бързо, отколкото аз. На девет ярда от пода ме настигна. Нямах друг избор, освен да прибягна до отчаяни мерки. Стиснах здраво с две ръце горното стъпало, свих крака и като изчаках разстоянието между нас да стане съвсем мизерно, с всички сили стоварих двата си ботуша в жълтия череп. Скелетът изскърца като скакалец, попаднал в огъня, разтвори пръсти и полетя надолу. Прелетя деветте ярда безмълвно и, удряйки се в пода, се разлетя на парченца. Черепът полетя на една страна, ребрата — на друга, прешлените — на трета. Е, дотук беше с катеренето му!