Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Всички като по команда дръпнаха юздите. Дълбоката и тясна клисура, по която пътуваха, плавно завиваше на югоизток, като постепенно се разширяваше. Хобитът се ободри при вида на чистото небе, но радостта трая доста кратко - вятърът, който духаше в лицата им, неочаквано довя звуци на конско цвилене. Имаше още някой в тази клисура и се движеше срещу тях.

Бързо, но без припряност, те напуснаха пътеката и се спотаиха в храсталака. Обучените бойни коне на дорвагите легнаха на земята, хобитът опъна лъка, останалите извадиха мечовете, а Торин издърпа секирата от пояса. Занизаха се минути на очакване... Още два или три пъти до слуха им се донасяха приглушени гласове, даже смях, скърцаха камъните под нечии ботуши, но покрай тях така и не мина никой. Постепенно всичко отново стихна.

Минаваше времето, те неподвижно лежаха в храстите и никой нищо не можеше да разбере. Имаше ли тук хора или нямаше? Чии бяха тези гласове? Като най-опитни разузнавачи от отряда, хобитът и Келаст пропълзяха колкото можаха напред покрай пътеката - нищо. Нито хора, нито коне, нито следи, нито гласове.

-За какво ще стоим на едно място?! - ядосано плю Торин, щом разузнавачите се върнаха. - Да вървим напред!

Внимателно, оглеждайки и прислушвайки се всяка минута, те продължиха пътя си. Облаците се разсеяха, слънцето печеше, в долината не се усещаше ни най-малко подухване и пътниците се обливаха в пот, без да се решат да свалят доспехите. Сред зеленината все по-често се срещаха голи сиви парчета скални стени, склоновете ставаха все по-стръмни, заобикалящите ги планини - все по-високи. Накрая зелените вълни на храстите се разделиха, исполинските сиво-сини склонове издигнаха нагоре остри като мечове върхове. Келаст неочаквано спря.

-Нищо не разбирам? - той избърса потта, обилно покрила челото му. - Това по-рано го нямаше! Чувате ли ме?! Нямаше по-рано такива стръмнини! Или аз окончателно съм си загубил ума!

-Как така ги е нямало? - бавно проговори Торин. - Да не би да казваш, че не знаеш къде си ни докарал?!

-Знаех... до този момент! - Келаст мрачно се озърташе.

Отново нещо горещо и тревожно помръдна в гърдите на хобита. Той извади Зъба, както започна да нарича пред себе си чудесния кинжал: по края на острието гореше мрачен пурпурен огън, сините цветя изглеждаха сякаш обрамчени в тъмен пламък.

-Врагът е близо! - едва процеди той и облиза пресъхналите си устни.

-Да обърнем или да вървим по-нататък? - огледа останалите с тежък поглед Торин.