Изтръгнати от корен [bg]

— Тя ще…

— Ще се прибере вкъщи? — довърши Змеят вместо мен. — Ще се омъжи за фермер, който няма нищо против, че жена му е от дърво?

— Тя си е от плът и кръв, не от дърво! — възразих аз, но вече разбирах — по-бързо, отколкото ми се искаше — че той е прав. В селото ни вече нямаше място за Каша, също както и за мен. Седнах бавно, като се хванах здраво за масата. — Тя ще… ще вземе зестрата си — казах аз, мъчейки се да намеря някакъв отговор. — Ще трябва да замине — за града, в Университета, като другите жени…

Той искаше да каже нещо, но вместо това замълча и попита:

— Моля?

— Като другите избрани — другите момичета, които вие отвличате — казах аз, без да мисля: прекалено много се тревожех за Каша. Какво щеше да прави тя? Тя не беше вещица, хората поне знаеха какво е това. Просто се беше променила, и то страшно, и не мисля, че можеше да го прикрие.

Змеят прекъсна мислите ми.

— Кажи ми нещо — попита той язвително; аз се сепнах и вдигнах очи към него. — Всички ли мислехте, че ги насилвам?

Останах с отворена уста; той ме гледаше строго, а на лицето му беше изписана обида.

— Да? — обърках се аз. — Да, разбира се. Какво друго да мислим? Ако не сте ги насилвали… защо просто не си наемате прислужници?

Докато го изричах, се зачудих дали другата жена — онази, която ми бе оставила писмото, не беше права. Дали той просто не търси малко човешка компания — но само малко, колкото му е нужно, и не от някой, който може да го остави, когато си поиска.

— Наетите прислужници не вършеха работа — каза той подразнено и уклончиво, но не обясни защо. Направи нетърпелив жест, без да ме поглежда; ако беше видял изражението ми, вероятно щеше да спре. — Не взимам хленчещи момичета, които само искат да се омъжат за някой селски левент, или такива, които се стряскат от мен…

Изправих се и столът издрънча на пода зад гърба ми. Бавно и закъсняло, в мен забълбука и се надигна свиреп гняв, който скоро доби измеренията на потоп.

— Значи взимате такива като Каша — избухнах аз, — които са достатъчно смели, за да го понесат; които няма да плачат и да натъжат семействата си, и си мислите, че това ви оправдава? Не ги изнасилвате, само ги затваряте за десет години, а после се оплаквате, че ви мислим за по-лош, отколкото сте?

Той беше вперил поглед в мен и аз също го гледах задъхано. Дори не подозирах, че тая такива думи в себе си; не знаех, че са в мен, за да ги почувствам. През ум не ми бе минавало, че мога да говоря така на своя господар, Змея: мразех го, но не бих го упрекнала, както не бих упрекнала мълнията, че е ударила дома ми. Той не беше човек, той беше господар и магьосник, странно същество от съвсем друг свят, далечен като бурите и чумата.