Изтръгнати от корен [bg]

Глава 11

Змеят беше странен и мълчалив, докато двамата бавно се мъчехме да качим Каша по стълбите. Тя беше почти безчувствена и се съвземаше, само колкото да замахне срещу въздуха пред себе си, после отново изпадаше в несвяст. Безжизненото й тяло беше неестествено тежко — като масивен дъб, сякаш Лесът някак си я бе оставил преобразена и променена.

— Отиде ли си? — попитах отчаяно аз. — Отиде ли си?

— Да — отвърна кратко той, докато я мъкнехме по дългите вити стълби: въпреки впечатляващата му сила всяко стъпало беше изпитание, като че ли носехме паднал дънер, а и бяхме уморени.

— Иначе Призоваването щеше да го покаже.

Не каза нищо повече. Когато я отнесохме в стаята за гости, той застана до леглото и я погледа със смръщено чело, после се обърна и си излезе.

Нямах време да мисля за него. Каша лежа и горя от треска цял месец. Сепваше се полубудна и се губеше в кошмари, все още в плен на Леса, и беше способна да изблъска самия Змей от себе си почти до другия край на стаята. Наложи се да я вържем за леглото първо с въжета, а после с верига. Спях, свита на кравай, на килимчето до леглото; щом извикаше, скачах да й дам вода, и се мъчех да напъхам поне няколко залъка храна в устата й; в началото не можеше да задържи повече от хапка-две обикновен хляб.

Дните и нощите ми се сливаха, разкъсвани от нейните събуждания: отначало се будеше на всеки час и ми бяха нужни десет минути да я успокоя, така че изобщо не можех да се наспя и живеех като в мъгла. Чак след първата седмица се уверих, че ще живее, и си откраднах няколко секунди да напиша бележка на Венса, да й кажа, че Каша е свободна, че ще се оправи.

— Ще я запази ли само за себе си? — поиска да знае Змеят, когато го помолих да я изпрати; бях твърде изцедена, за да питам защо, само отворих писмото, надрасках още един ред: „Не казвай още на никого“ и му го връчих.

А трябваше да попитам; трябваше той да ме предупреди по-настойчиво да внимавам. Но и двамата бяхме съсипани. Не знаех върху какво работи той, но виждах светлината, която гореше в библиотеката до късно среднощ, когато слизах в кухнята за бульон и се качвах отново, а масата му беше затрупана с листове с диаграми и надписи. Един следобед, следвайки миризмата на пушек, го намерих заспал в лабораторията, а дъното на една пресъхнала колба почерняваше над свещта пред него. Когато го събудих, той подскочи, събори я и с несвойствена непохватност подпали всичко. Бързо го изгасихме, но той напрегна рамене като котарак, обиден за накърненото си достойнство.