Луната, която убива [bg]

- Пак криеш нещо - отбеляза Сонта-и. Той бе застанал срещу Ниджири, близо до една колона от нощен камък. Непоклатим като самата нея. - Мислиш си, че не сме в състояние да разгадаем плановете ти. Че не можем да усетим яростта, която се вие като дим над главата ти.

Проклятие.

- Не е ли разбираем моят гняв, Братко? - Ниджири удържа гласа си спокоен. — Изненадва ме неговото отсъствие у тебе. Нима мисълта за покоя на Хананджа заглушава всеки усет за благоприличие и справедливост?

-И ние изпитваме гняв, малки братко - обади се иззад гърба му Рабанех. Една ръка се отпусна върху рамото на момчето и го стисна лекичко. - Сънната кръв не може да го заглуши. Тя само го... смекчава. - След това добави многозначително: - Ако би могъл да споделиш нашия покой...

Ниджири се дръпна, като внимаваше движението му да бъде плавно и незабележимо - учтива неохота, а не яростна съпротива.

- Бих предпочел сам да открия своя покой.

Рабанех отдръпна ръка с въздишка.

- Изборът във всички случаи си е твой. Но се опитай да запомниш, малък братко, че Ехиру тръгна доброволно.

- Да. - Сцената отново изникна в съзнанието на момчето. Срамът в очите на Супериора и болезнената мъка в погледа на Ехиру. - Тръгна, понеже Хетава го предаде и той не можеше да понесе повече присъствието на покварени край себе си.

- Прекаляваш - предупреди го Сонта-и.

Ниджири се изправи и се обърна с лице към двамата. Стиснатите му юмруци бяха прилепени до тялото.

- Казвам истината, Сонта-и-братко. Видях звяра, който ме връхлетя снощи. Преживях ужаса от неговото докосване. А едничката причина да бъда жив сега, е фактът, че Ехиру-брат го прогони от мен, а сетне ми даде последната си сънна кръв. Свидетел за това е Лечител Мни-ини - той може да гарантира за Ехиру-брат. Самият Супериор призна, че задържането му не е справедливо, а се извършва по нареждане от Яна-ян. Политика.

Последната дума изплю така, сякаш е отрова - каквато и беше, - за да забележи със задоволство антипатията върху лицето на Рабанех. Винаги безизразният Сонта-и се замисли и зa Ниджири стана съвършено ясно - решението зависеше от него. Дарованието на съня го бе осенило съвсем малък или поне така се говореше сред послушниците. Той не изпитваше истински чувства, макар да ги имитираше с голям успех, когато се наложеше. Не правеше разлика между будния свят и приумиците на сънищата. На никой от двата свята не можеше да се довери, за него и двата бяха нереални. Това можеше и да е недостатък от гледна точка на Вземането, но имаше случаи, подобни на този сега, когато светогледът на Сонта-и го правеше най-гъвкав и прагматичен сред всички Бирници. Неговите действия бяха мотивирани от личен интерес, а не от традиции или вяра. Ако Ниджири съумееше да намери път към тях, Сонта-и би могъл да се превърне в неочакван съюзник.

- Ние не съдим... - започна Рабанех.

- Но по традиция имаме думата в някаква степен - прекъсна го Сонта-и. - Особено ако става дума за неща, които ни засягат пряко. Странно е, че не поискаха нашето мнение.