Сребърният камък [bg]

Проблесна светкавица, изтрещя гръм и мокрите пръсти на бурята се впиха в стените на заслона, но той издържа.

Високо над дърветата, светкавица разцепи небето чак до хоризонта, броени секунди по-късно последвана от трясък, приличен на аплодисменти от самия Върховен бог. Нямаше смисъл да се опитват да говорят, защото гърмежите ги прекъсваха на всяка дума, затова Тори седна и се замисли.

Очите на баща му се затваряха, той се стряскаше, когато изтрещеше гръм, всеки път, след като се бе унесъл в сън. Ако не го познаваше добре, Тори би си казал, че е започнал да остарява. Но това имаше смисъл само донякъде. Татко си бе татко, както мама си бе мама и чичо Хоузи бе чичо Хоузи; те бяха котвите на вселената, не просто обикновени хора.

Лицето на Маги изглеждаше прелестно на светлината на огъня; в него личеше и сила, и решителност, изписани по устните, които никога нямаше да остареят.

Тя сведе глава на рамото му и Тори, макар и притеснен, я целуна по косата, а татко тактично отклони поглед.

Щеше да е хубаво да се насладят на малко усамотение, но се налагаше да се примирят с това, което имаха. Бяха успели да си направят заслона с подръчни материали, както учеха Тори в скаутската организация, също както татко и мама, и чичо Хоузи му бяха показвали, затова той знаеше, че когато се налага, може да замени техническите удобства, с каквото има подръка. Двамата с татко бързо сковаха две рамки и ги покриха с мушама, а след това ги застопориха с колчета за палатка и две дървени подпори отстрани на поляната. Използваха две от непромокаемите одеяла, за да покрият останалите две страни на навеса, а третото постлаха отгоре, така че заслонът им бе напълно сигурен от три страни и частично покрит от четвъртата.