Синовете на Спарта [bg]

— А — каза им тя и се усмихна. — Господарят Кир е стар приятел. Тук не съм в опасност. Капитан Рауш, доведе ме безопасно и можеш да си вървиш. Ще пратя да ти съобщят, когато съм готова.

Капитанът моментално се просна в прахта, обърнат мъничко повече към господарката си, отколкото към Кир, макар че жестът му беше отправен и към двамата. Колесничарят се качи отново на дъската си и хвана юздите. Кир погледна със завист превозното средство и заговори преди колесничарят да е развил дългия си камшик:

— Подготвил съм преглед на хората си. Ако наредиш на колесничаря ти да се върне с останалите, за мен ще е чест да заема мястото му.

Царицата кимна и колесничарят остави камшика и юздите без никакво възражение, макар да погледна сърдито, докато Кир ги вземаше. Епиакса отвори малката вратичка и се качи, като се излегна на тапицираната седалка отзад, вместо да седне.

Кир се ухили, плесна с юздите и колесницата се понесе напред, принуждавайки стражите на царицата да се пръснат пред нея, за да не бъдат прегазени.

— Извинявайте, просто не съм свикнал… — извика им Кир през рамо.

Пътничката му правилно си помисли, че го е направил нарочно. Кир плесна отново с юздите и двата коня препуснаха в галоп. Царицата чу как принцът им подвиква да тичат все по-бързо и по-бързо, далеч от войската, която беше събрал, за да я впечатли. Скоростта беше ужасяваща и опияняваща едновременно и събуждаше спомени за Кир и приятеля му, надпреварващи се покрай бреговете на една голяма река. Беше си същият, помисли си тя. И докато летяха и разчиташе на уменията и силата му, Епиакса гледаше гърба му и си спомняше как играеха мускулите на ръцете му, когато я прегръщаше. Очите й се напълниха със сълзи, но не можеше да каже дали са породени от спомена за изгубената младост, за изгубената любов или просто от вятъра и прахта.