Синовете на Спарта [bg]

Полковете потеглиха отново с повишено, почти празнично настроение. Известно време пътуваха по добре поддържаните пътища на сатрапията. Мъжете с удоволствие маршируваха по плоските камъни и дори в бъдеще да ги очакваше битка, тя изглеждаше толкова далечна, че се превръщаше в проблем, който засега можеха да пренебрегнат.

Командирите не споделяха доброто настроение на войниците си. Клеарх започна да отговаря рязко на небрежно подхвърляни коментари. Гледаше на занаята си сериозно и усещаше как напрежението от предстоящите изпитания бавно се засилва. Кир също се уедини и мълчеше по цели дни, докато маршируваха или яздеха по пътищата на империята. Нямаше как да не мисли за Тисаферн по Царския път и се питаше дали са успели да изпреварят стареца, или той все още е пред тях. По същите тези камъни беше минал първият цар Дарий, когато потеглил да покори Гърция. Синът му Ксеркс също бе тръгнал по великия път на запад, без да подозира, че войската му ще бъде избита, а флотът му — пръснат от ветровете. Кир пък беше принуден да се движи по маршрут южно от него, далеч от царските вестители, които щяха да препуснат към дома веднага щом зърнат хората му.

Подобни мисли натежаваха върху Кир през дългите часове, докато се печеше под слънцето. Той изгуби представата за войската си като за пъргава бойна сила, когато осъзна, че му е нужен половин ден за едно хранене. Те бяха цял пътуващ град и това особено си личеше, когато каруците спираха за обедната почивка. Навсякъде се чуваше тракането на гърнета, събираха се дърва за огньовете. Възцаряваше се настроение като на летен празник дотам, че дори се разпъваха палатки, пред които хората се редяха на опашки, за да купуват предлагани дреболии. Всичко това се проточваше цяла вечност и Кир можеше само да се тормози и да поглежда към слънцето, като заслоняваше очи от ярката му светлина.