Гробовни тайни [bg]

Поне така се надявах.

По мое настояване Софи влезе в банята, докато аз изчистя мръсотията. Нанесените щети не бяха големи: вещите й бяха разхвърляни, но почти нищо не беше счупено. След като разчистих и отворих прозорците, за да излезе тежката животинска миризма, почти не си личеше какво се е случило тук.

Когато Софи слезе отново долу, навън вече се бе стъмнило. Беше свалила дрехите на сестра си и сега носеше чисти джинси и широк пуловер. Косата й все още беше влажна, беше я сресала и опънала силно назад. Бузата й бе все така подута, но синината вече отминаваше и сега бе добила морави и жълтеникави оттенъци.

— Направих чай. Надявам се, че нямаш нищо против — казах аз, когато тя влезе в кухнята.

— Чудесно. Много ти благодаря.

— Почистих, доколкото можах, но по-добре да провериш дали нещо липсва, бижута или други ценности.

Тя кимна, но не обърна особено внимание на думите ми.

— Как е главата ти?

Софи седна до чамовата маса и небрежно подгъна крак под себе си.

— Още ме боли, но не колкото преди. Изпих едно от болкоуспокояващите, които ми дадоха в болницата.

Тя се пресегна към чайника, като избягваше да ме погледне в очите.

— Ти ли си го правила? — попитах аз.

Чайникът имаше странна форма, беше функционален, но линиите му бяха изчистени и елегантни.

— Просто експериментирах.

Настъпи тишина. Единственият звук идваше от лъжичката на Софи, която почукваше в чашата, докато тя си разбъркваше чая. И двамата наблюдавахме движението й.

— С времето всичко ще мине — казах аз.

— Извинявай — каза тя и остави лъжичката. — Виж, онова, което стана по-рано… Обикновено не изпадам в такива състояния.

— Не се тревожи. Много неща ти се случиха.

— И все пак, да ревна така… Сигурно съм ти изцапала палтото.

— Ще ти изпратя сметката от химическото.

— Непременно.

— Софи, шегувам се — въздъхнах аз.

Тя се засмя притеснено.

— Каква неудобна ситуация, нали?

— Има нещо такова — съгласих се аз. — Виж, ако не искаш, не е необходимо да ми обясняваш сега каквото и да е. Става късно, а и аз трябва да си тръгвам.

— Искаш да се прибереш тази вечер? — попита тя, като ме гледаше стреснато. — Няма да ти позволя такова нещо. Имам стая за гости.

— Наистина, не…

— Ще ми направиш огромна услуга — усмихна се тя нервно. — Освен това обеща на Мария.

Колкото и да се стараеше да запази присъствие на духа, не й се отдаваше. След всичко, което беше преживяла, не можех да я обвиня, че е разстроена.

— Добре, щом настояваш.

Усетих как част от напрежението я напусна.

— Гладен ли си? Хладилникът е почти празен, но ще измисля нещо.