Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
— Защо ми помогна преди няколко месеца? — попита Гамаш. — Знаеше колко е опасно. Знаеше, че ако се притечеш на помощ, това би могло да доведе до ужасни последствия и за теб, и за селото. Всъщност бе почти сигурно, че ще има такива последствия. И въпреки това ти не се отказа.
— Знаеш защо.
— Защо?
— Защото животът ми и това село щяха да изгубят всякакъв смисъл, ако ти бяхме обърнали гръб.
Гамаш се усмихна.
— C'est ςα. Сега същото се отнася и за мен. Каква полза има от изцелението, ако спасеният живот е празен, себичен и подчинен на страха? Има разлика между това да намериш убежище и да се криеш.
— Значи трябва да напуснеш убежището, за да си защитен? — попита Мирна.
— Ти постъпи така — отвърна бившият детектив.
Мирна проследи с поглед как едрият мъж се обърна и тръгна през кухнята. Накуцването му вече едва се забелязваше. Треперенето на дясната ръка почти бе изчезнало.
Гамаш се приближи към Клара и Рен-Мари.
— Открихте ли нещо?
Но по израженията им можеше да отгатне, че усилията им не са дали резултат.
— Това не означава, че в тях няма нищо… — започна Клара, но не довърши мисълта си.
„Странно“ — помисли си Гамаш. Докато гледаше другите две платна на пода, осъзна, че макар да липсваше конкретно изображение, което да предизвиква някакво чувство, творбите все пак му въздействаха емоционално.
По негово мнение бяха просто бъркотия от напълно противоречащи си цветове.
Защо Питър бе изпратил тези двете, както и картината с радостните устни? Какво виждаше той в тях, а убягваше на Гамаш? И на Клара? На всички останали?
Кое бе неуловимото в тези картини?
— Жан Ги? — повика Гамаш по-младия мъж. Бовоар остави ножа за хляб и се приближи.
— Oui.
— Би ли ми помогнал?
Гамаш вдигна от пода едното платно.
— Клара, може ли да го окачим на стената?
Жан Ги държеше единия ъгъл, Гамаш — другия, а художничката използва гвоздеи, за да закрепи картината. После заковаха и другите две. Три престъпления срещу изкуството, заковани на стената.
За пореден път всички отстъпиха назад, за да огледат по-добре творбите.
После направиха още крачка назад. Помислиха. Крачка назад. Помислиха. Като много, много бавно отстъпление. Или траурно шествие.
Спряха, когато гърбовете им опряха в противоположната стена. Разстоянието и перспективата не бяха направили картините по-приемливи.
— Ами аз огладнях — обяви накрая Бовоар.
Отиде до кухненския плот и взе подноса с приготвените от него сандвичи. Мирна хвана каната, която отново бе напълнила с лимонада, и двамата тръгнаха към вратата, извеждаща в| градината, като привлякоха и останалите. Далеч от картините, в топлия летен ден.
По сандвича с шунка на Клара кацаха мухи. Художничката не махаше с ръка, за да ги прогони. Нека си ядат.
Тя не беше гладна. Стомахът й се бе свил. Не й се гадеше, не точно. Не беше от храната. А от онова, което бе видяла.
Картините на Питър я бяха разстроили. Докато приятелите й се хранеха и разговаряха, тя си мислеше за творбите на съпруга си.
Когато ги бе видяла за пръв път в стаята на Бийн, й се бяха сторили забавни. Особено онази с устните. Но в собствения й дом я караха да се чувства зле. Усещаше нещо като морска болест. Хоризонтът се бе наклонил. Случило се бе някакво разместване, някаква промяна.
Дали изпитваше завист? Възможно ли бе? Тревожеше ли се, че тези картини на Питър наистина оповестяват важен етап в еволюцията му като творец? Макар че в момента бяха смехотворни, дали не бяха просто крачка към гениалността? На върха на тази мисъл кацна друга: дали неговата гениалност щеше да се окаже по-голяма от нейната?
Самодоволството й по отношение на Питър и неговата дребнава завист не я ли приравняваше с низките му емоции? Или дори я правеше по-лоша? Завистлива, лицемерна и осъдителна. Олеле!
Но имаше и друго. Още нещо, към което водеха мислите й. Още нещо, което се опитваше да се покрие.
Приятелите й оживено дискутираха творбите на Питър и причините, поради които художникът ги бе изпратил на Бийн.
— Попитах същото още преди час — протестираше Жан Ги. — Никой не ме чу. Мирна пита сега и изведнъж излиза, че е задала най-прозорливия въпрос.
— Тежка е съдбата на авангарда, mon beau — усмихна му се Рен-Мари и отново се обърна към Мирна:
— Е, какво ще кажеш?
Докато останалите обсъждаха, Клара държеше запотената и хлъзгава чаша с лимонада и изследваше чувствата си.
— Клара?
— А?
Художничката погледна Мирна, която й се усмихваше, видимо развеселена.