Дългият път към дома [bg]

Взираха се един в друг, но Гамаш не отстъпваше. Не признаваше, че Мирна може би има право.

— Това е просто някакъв си стол — процеди бившият детектив тихо и все така твърдо.

Мирна кимна.

— Но не става дума за кого да е. А за Жан Ги.

— Ако столът се бе счупил, Бовоар нямаше да пострада — каза Гамаш. — Беше само на половин метър от пода.

— Зная. И ти знаеш — съгласи се Мирна. — Но тук не става въпрос за това, което знаем, нали? Ако животът се ръководеше изцяло от логиката, щеше да има много по-малко войни, бедност и престъпления. И убийства. По-малко неща — и хора — щяха да страдат. Реакцията ти не бе продиктувана от разума, Арман.

Гамаш мълчеше.

Бившата психоложка го погледна внимателно и отново попита:

— В повече ли ти идва?

— В повече? Имаш ли изобщо някаква представа какво съм видял? Какво съм правил?

— Имам представа — отвърна жената.

— Съмнявам се. — Погледът му я прониза и през ума й преминаха вълни от образи. Осакатени тела. Изцъклени мъртвешки очи. Потискащи гледки. Най-големите ужаси, които хората бяха способни да си причинят един на друг.

Неговата работа бе да върви по кървавата диря. Да влезе в пещерата. И да се изправи лице в лице с онова, което се криеше вътре.

Отново. И отново.

Не беше чудо, че мъжът пред нея залавяше убиеца, а че бе успял да съхрани човешкото у себе си въпреки всичко преживяно. Дори след като самият той бе завлечен в дълбините на пещерата. И бе тежко ранен. А сега сам предлагаше да се изправи и отново да се притече на помощ.

Мирна му даваше възможност да се освободи от този ангажимент. Но той не я приемаше.

— Не съм чак толкова крехък, нали знаеш? — заяви Гамаш. — Пък и става въпрос за изчезнал човек, а не за убийство. Лесна работа.

Опитваше се да си придаде небрежен вид, но вместо това прозвуча уморено.

— Сигурен ли си? — попита Мирна.

— Че не е убийство? Или че е лесна работа?

— И двете.

— Не — призна Гамаш. — Но за едно си права. Бих предпочел да си стоя тук, в Трите бора. Да се наспивам, да пийвам лимонада в бистрото или да се отдам на градинарство…

Вдигна ръка, за да пресече евентуалните коментари на Мирна за така нареченото „градинарство“, с което се занимаваше.

— С удоволствие бих се занимавал само с каквото ни се прииска на нас с Рен-Мари.

Докато го казваше, Мирна усети колко дълбок бе копнежът му.

— Понякога обаче нямаме избор — добави тихо бившият детектив.

— Имаме избор, Арман. Винаги имаме.

— Толкова ли си сигурна?

— Да не би да ми казваш, че не можеш да откажеш помощ на Клара?

— Казвам, че понякога отказът нанася по-голяма вреда.

Замълча за миг и остави тези думи да се настанят помежду им.