Измамна светлина [bg]

— Не, не, разбирам — настоя Бовоар.

Главен инспектор Гамаш погледна заместника си, който седеше на шофьорското място. Отправил бе поглед напред и следеше движението, докато наближаваха моста "Шамплен" на влизане в града. Изражението на Жан Ги бе спокойно, отпуснато. Неопределено.

Но той стискаше здраво волана.

— Тъй като предстои да повиша полицай Лакост в инспектор, искам да видя как се справя с допълнителните отговорности — обясни старшият детектив. — Затова й връчих досието.

Знаеше, че не е необходимо да оправдава решенията си. Но все пак го правеше. Не работеше с малки деца, а с интелигентни зрели хора. Ако не искаше да се държат като деца, не биваше да ги третира като такива. Искаше служители, които мислят самостоятелно. И ги получаваше. Тези мъже и жени си бяха заслужили правото да знаят защо шефът им взема едно или друго решение.

— Просто давам на полицай Лакост повече власт, това е. Разследването все още си е твое. Тя го осъзнава, искам и ти да го разбереш, за да няма объркване.

— Ясно — съгласи се Бовоар. — Само ми се ще да знаех предварително.

— Прав си, трябваше да те предупредя. Съжалявам. Всъщност мисля, че е най-правилно именно ти да ръководиш полицай Лакост, да бъдеш неин наставник. Ако я повиша в инспектор, тя ще ти бъде заместник, затова е редно ти да я обучиш.

Жан Ги кимна и пръстите му върху волана се поотпуснаха. През следващите няколко минути обсъдиха случая, както и силните и слабите страни на Лакост, а след това потънаха в мълчание.

Докато се вглеждаше във величествения мост над река Сейнт Лорънс, който бе все по-близо, Гамаш се сети за друго. Мисъл, която занимаваше ума му от известно време.

— Има още нещо.

— Да? — Бовоар хвърли поглед към шефа си.

Възрастният детектив бе възнамерявал да повдигне темата на някое спокойно място. Може би на вечеря или по време на разходка в планината. Не докато се носеха по магистралата със сто и двайсет километра в час.