Парижката книжарница

— Има думи, на които се порязваш — продължи мисълта му Кунео. — Те са като бръснач в ухото и на езика. Дисциплина. Тренировка. Генерал Разум.

— Думата „разум“ заема толкова място в устата, че другите думи не могат да минат покрай нея — оплака се Макс. После се засмя. — Представете си, че се налага да си купуваме красивите думи, за да имаме право да ги използваме!

— Хората със словесно разстройство скоро ще фалират!

— Да, а богатите ще ни казват как да живеем, защото ще изкупят всички важни думи.

— Най-скъпият израз ще бъде „Обичам те“.

— Хората, които ще го използват като лъжа, ще плащат двойно.

— Бедните ще бъдат принудени да крадат думи. Или да се доказват с дела, вместо с думи.

— Би било хубаво всички да го правят. Обичам е глагол, който… е… по-добре да го правиш. Говори малко, прави повече, прав ли съм?

Мили Боже, каква сила се крие в една-единствена цигара с марихуана!

След минута Салваторе и Макс взеха възглавниците си и слязоха да спят под палубата. Младият писател се обърна към Пердю.

— Е, мосю, сигурно искате да получите още една дума на заспиване? — попита уморено книжарят.

— Аз… не. Исках само да кажа, че много ви обичам… все едно…

Макс очевидно искаше да каже още нещо, но не знаеше как.

— И аз ви обичам, мосю Жордан. Даже много ви обичам. Ще се радвам да станем приятели… мосю Макс.

Двамата мъже се погледнаха. Само лунната светлина осветяваше лицата им. Очите на Макс бяха в мрак.

— Да — пошепна младият мъж, — да, Жан, с радост ще бъда ваш приятел. Ще се опитам да бъда добър приятел.

Пердю не разбра смисъла на последните думи, но го отдаде на цигарата с трева.

Остана сам на палубата. Дълго лежа буден. Миризмата на нощта започна да се променя. Отнякъде повя аромат… Лавандула ли беше това?

Сърцето му потрепери.

Спомни си как като съвсем млад мъж, още преди да срещне Манон, усещаше същото потреперване при аромата на лавандула. Разтърсване. Сякаш сърцето му още тогава знаеше, че един ден ще свързва този аромат с копнеж, болка и любов. С една жена.

Вдиша дълбоко и остави спомена да премине през него. Да, вероятно още много отдавна, на възрастта на Макс, е предусещал как след години тази жена ще предизвика сътресение в живота му.

Жан Пердю посегна към флага, ушит от Манон, и помилва меката материя. После коленичи и опря чело върху окото на книжната птица — там, където някога кръвта на Манон бе пропила плата и бе оставила тъмно петно.

Нощите са между нас, Манон.

Зашепна, както бе коленичил, със склонена глава:

— Нощи и дни, страни и морета. Хиляди живи идват и си отиват, а ти ме очакваш.

В някаква стая, някъде, наблизо.

Ти знаеш, ти обичаш.

В мислите ми продължаваш да ме обичаш.

Ти си страхът, който ме вкаменява.

Ти си животът, на който се надявам.

Ти си смъртта, от която се страхувам.

Ти влезе в моя живот, а аз запазих за теб думите си. Тъгата си. Спомена.