Златният бряг [bg]

— Аха? Нали разбирате какво имам предвид? — Той потупа с пръст по челото си. — Умен мъж сте вие, мистър Сатър. Знаех си. Никакви японски коли, грозде шардоне.

— И никаква такса.

— Ще ви дам едно кашонче от първото си вино.

— Благодаря ви, мистър Белароса. Само не продавайте каквото и да е вино, без да сте му платили данъка.

— Разбира се. Какво ще кажете за „Саабс“?

— Добър избор.

— А „Casa Bianca“? Бял дом. Вместо Алхамбра.

— Малко банално. Звучи като пицария. Помислете още малко върху това.

Той се усмихна.

— Поздравете мисис Сатър.

— Разбира се. И много поздрави на жена ви, надявам се, че вече се е успокоила.

— Да, знаете какви са жените. Ще поговорите с нея, нали?

Отворих вратата на мистър Белароса и си стиснахме ръцете. Той си тръгна с две думи за довиждане:

— До скоро.

Затворих вратата след него.

— Аха.

Отидох до прозореца и го наблюдавах как прекосява „Бърч Хил Роуд“ в дъжда.

В Лоукаст Вели не живее само едра буржоазия, има и от другото съсловие. И когато бях на тринайсет години, преди да отида да уча в „Свети Пол“, имах възможността да познавам няколко хулигани. Най-странното беше, както си спомням, че много от тях смятаха, че ставам за мухльо. Един от тях, Джими Курсио, убиец стажант, ако някога въобще е имало такъв, имаше навика да се ръкува с мен винаги, когато ме срещне. Това малко чудовище беше неудържимо в приятелските си чувства и веднъж, сега си спомням, стоеше в двора на училището, заобиколен от копоите и пехотинците си, и докато минавах покрай тях, той почука с пръст то челото си и им каза: