Златният бряг [bg]

— Благодаря ви. Ще си отварям очите.

— Добре. Жена ми сега иска да се върнем в Бруклин. Вероятно бихте могли да поговорите с нея и да й кажете, че това място е безопасно.

— Ще й се обадя.

— Или се отбийте.

— Може.

Седях в креслото и се взирах в пращящия огън. Петдесетте? Тази жена сигурно е полусляпа. Надявах се да е така.

Вятърът се бе усилил и дъждът шибаше в стъклата на прозорците. Известно време поседяхме мълчаливо, докато един от нас се питаше каква ли е целта на това посещение. Накрая мистър Белароса попита:

— Какво стана с онези зеленчуци? Посадихте ли ги?

— Не още. Но ядох от radicchio.

— Е, как е? Хареса ли ви?

— Много. Надявам се, че сте ми дали такъв разсад.

— Разбира се. На бележката пише. Имате radicchio, босилек, зелен пипер и патладжан.

— А маслини?

Той се разсмя:

— Не. Маслините растат на дърво. И дърветата са на по неколкостотин години. Не може да ги отглеждате тук. Обичате ли маслини?

— С мартини.

— Аха. Аз пък отглеждам смокини. Купих пет зелени и пет червени. Само че тук през зимата дърветата трябва да се загръщат. Около тях се увива картон и опадали листа, за да не измръзнат.

— Не знаех. Градинарството хоби ли ви е?

— Хоби? Аз нямам хобита. С каквото се захвана, го върша сериозно.

Бях сигурен в това. Довърших си кафето и хвърлих картонената чашка в огъня.

— Е…

— Ей — каза Франк Белароса, — загубихте, че не дойдохте вчера. Беше пълно с приятни хора и имаше много храна и пиене.

— Съжалявам, че не можахме да дойдем. Вкусна ли беше агнешката глава?

Той отново се разсмя:

— Това е ядене за най-възрастните. Трябва да правиш такива неща за тях, иначе започват да мислят, че твърде много си се американизирал.

Замисли се за момент, след това добави:

— Знаете ли, когато бях дете, не кусвах сепия, октопод или някое друго от тези лигави неща. А сега повечето от тях ги ям.

— Но не и агнешка глава.

— Не. Това не мога. Господи, та те му изваждат очите, отрязват му езика и му ядат носа, страните и мозъка.

Подсмихна се.

— Ям само агнешки пържоли. А вие какво имахте за Великден?

— Обезглавено младо агне и желе от джоджен.

— Аха, но знаете ли нещо? Забелязвам, че в тази страна децата се интересуват повече от старите обичаи. Съдя за това по племенниците ми и собствените ми деца. Отначало не искат да бъдат италианци, а след това, като поотраснат, стават все повече италианци. Така е и с ирландците, поляците, евреите. Забелязали ли сте?

Не бях забелязал Едуард или Каролин да танцуват около майско дърво или да ядат пушени херинги, но съм забелязал, че някои етнически групи се придържат към корените си. Не съм против това, ако не се дават човешки жертви.

— Искам да кажа — продължи Белароса, — че хората търсят нещо. Защото може би в американската култура липсват някои неща, от които хората имат нужда.

Погледнах Франк Белароса с подновен интерес. Никога не съм го смятал за пълен идиот, но пък и не съм очаквал да чуя от него изрази като „американска култура“.

— Значи имате деца? — попитах го аз.

— Разбира се. Три здрави и умни момчета, Бог да ги поживи. Най-големият, Франки, се ожени и живее в Джърси. Томи е в колеж. В „Корнел“. Учи хотелиерство. Имам един хотел в Атлантик сити, където ще бъде управител. Тони е в пансион. Учи в „Ла Сал“, където и аз съм учил. Всичките ми деца са минали оттам. Познавате ли това училище?

— Да, познавам го.

„Ла Сал милитъри академи“ е католически колеж за момчета, който се намира в Оукдейл, на южния бряг на Лонг Айлънд. Имам приятели католици, чиито синове учат или са учили в този пансион, и веднъж бях там на официална вечеря за събиране на средства. Училището се намира на „Грейт Саут Бей“ и някога е било имение, едно от малкото по атлантическата страна на този остров и мисля, че е принадлежало на един от наследниците на компанията за шевни машини „Сингер“.

— Много добро училище — казах аз.

Белароса се усмихна с гордост.

— Аха. Здравата се учи там. И все сериозни неща. Чели ли сте Макиавели? „Владетелят“?

— Да, чел съм го.

— Мога да цитирам цели страници оттам.

„И, помислих си, сигурно можеш да напишеш продължението му.“ Бях чувал слухове, които сега се потвърдиха, че момчета с определени семейни връзки, като тези на мистър Белароса например, са възпитаници на това училище. На едно малко по-високо ниво има редица южноамерикански лидери, които са завършили „Ла Сал“, включително генерал Сомоса, бившият президент на Никарагуа. От същото това училище са излезли и хора, направили кариера в политиката, правото, военното дело и католическата църква. „Интересно училище, помислих си, нещо като католически вариант на «Истърн истамлищмънт уасп преп скул». Нещо като.“