Момичето и нощта [bg]
- Автор: Мюссо Гийом
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0407-0
- Переводчик: Венера Атанасова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето и нощта [bg]». Краткое содержание книги:
— Учих тук доста отдавна — поясних аз. — Може би дори преди да се родите.
— По този въпрос преувеличавате, а ако искате да ми направите комплимент, ще трябва да се постараете повече.
Усмихната, Полин Дьолатур прибра зад ухото си един немирен кичур и спусна крака от стола, за да стане. Сега придобих по- ясна представа какво ми бе харесало в нея. Тя съчетаваше неща, които рядко бяха съвместими: осъзната чувственост, но без грам превзетост, истинска радост от живота и някаква естествена изтънченост, която създаваше впечатлението, че каквото и да направи, то никога няма да е вулгарно.
— Вие не сте оттук, нали?
— Оттук?
— От Южна Франция. От Лазурния бряг.
— Не, аз съм парижанка. Пристигнах преди шест месеца, когато се освободи тази длъжност.
— Навярно ще можете да ми помогнете, Полин. Когато учех тук, се издаваше един ученически вестник, наречен „Курие Сюд“.
— Той и сега се издава.
— Бих искал да направя някои справки в архивите му.
— Ще ви ги донеса. Броевете от коя година ви интересуват?
— Да кажем, учебната 1992–1993 година. Би било чудесно, ако успеете да намерите и годишника от същата година.
— Търсите ли нещо конкретно?
— Информация за ученичка, която учеше в гимназията — Венка Рокуел.
— Разбира се, прословутата Венка Рокуел… Трудно е да не чуеш за нея тук.
— Имате предвид книгата на Стефан Пианели, която Зели се опитва да махне от каталога?
— Имам предвид най-вече онези разглезени момичета, които срещам всеки ден и които се смятат за феминистки, защото са прочели първите три глави на „Разказът на прислужницата“.
— Хетеродитките…
— Те се опитват да се вживеят в образа на това момиче и да го превърнат в нещо като идол, какъвто клетата Венка Рокуел определено не е била.
Полин Дьолатур набра нещо на компютъра си и си записа на листче регистрационните номера на документите, които й бях поискал.
— Идете да седнете, докато ме чакате. Ще отида да потърся папката с броевете на вестника.
4
Седнах на някогашното си място — в дъното на залата, в една ниша, близо до прозореца. Оттам се откриваше гледка към малко квадратно площадче, което изглеждаше напълно анахронично със своя обрасъл с бръшлян фонтан и калдъръмената си настилка. Обградено с колонада от розов камък, то винаги ми бе приличало на манастирско дворче. Липсваха само грегорианските песнопения, за да се пренесеш в един свят на духовна извисеност.
Поставих на масата тюркоазено синята раница, която бях взел от дома на родителите си, извадих химикалките си и други принадлежности, сякаш щях да пиша есе. Чувствах се добре. Щом се озовах заобиколен от книги и се потопих в академичната атмосфера, ме обзе спокойствие. Усетих почти физически, че мъчителното безпокойство ме напуска. Тази обстановка бе по-ефикасна от успокоително хапче, но определено не толкова лесна за пренасяне.
Изпълнена с миризмата на паркетин и разтопен восък, тази част от залата, която носеше претенциозното име „Литературен кабинет“, бе запазила някогашното си очарование. Чувствах се като в светилище. Старите учебници по литература събираха прах по рафтовете. Зад мен висеше учебната карта на Пол Видал дьо ла Бланш — морално остаряла още когато бях ученик, на която бе изобразен светът от 50-те години на XX в. с тогавашните държави, някои от които днес вече не съществуваха: СССР, ГДР, Югославия, Чехословакия…
Обстановката събуди спомените от младостта ми. Точно тук имах навика да пиша домашните си и да се готвя за изпити. Тук бях написал първия си разказ. В ума ми изплуваха думите на баща ми: „Ти живееш в романтичния свят на литературата, но реалният живот е съвсем различен. Реалният живот е жесток. Животът е битка“, а след това и забележката на майка ми: „Ти нямаше приятели, Тома. Единствените ти приятели бяха книгите“.
Това беше истината и аз се гордеех с нея. Винаги съм бил убеден, че книгите са моето спасение, но дали това щеше да продължи през целия ми живот? Вероятно не. Не се ли промъкваше между редовете предупреждението, което ми бе отправил в писмото си Жан-Кристоф Граф? В един момент книгите го бяха изоставили и Граф се бе хвърлил в бездната. За да разреша случая на Венка Рокуел, не трябваше ли да изоставя защитния свят на книгите и да се сблъскам с мрачния и жесток свят, за който говореше баща ми?
„Поведи битка“, прошепна ми един вътрешен глас.
— Ето вашите вестници и годишника!
Увереният глас на Полин Дьолатур ме върна в настоящето.