Тебеширения човек [bg]

1986

Човек не си избира в кого да се влюби.

Така ми каза господин Халоран.

Вероятно имаше право. Вече знам, че любовта не е избор. Тя е импулс. Но може би понякога трябва да избираме. Най-малкото, да изберем да не се влюбваме. Да се борим с чувството, да се откъснем от него. Ако Халоран бе избрал да не се влюбва в Момичето от въртележката, сигурно всичко щеше да бъде различно.

Това се случи в деня, преди той да си тръгне завинаги. Аз се измъкнах от къщи и минах през целия град с колелото си, за да го посетя у тях. От небето, твърдо и сиво като бетонен блок, се ронеха студени пръски дъжд. Времето бе толкова мрачно и унило, че дори не успяваше да завали като хората.

Господин Халоран вече бе напуснал училището. Излезе официално съобщение и идеята беше всичко да мине без много шум. Но разбира се, ние всички знаехме какво става, както и защо.

Той бе посещавал Момичето от въртележката в болницата по време на възстановяването й. Беше продължил да я посещава и след изписването. Срещали се на кафе или в парка. Държали всичко в тайна и дълго време никой не забелязвал. Или поне те така си мислели.

Тя пребоядиса косата си по-светла, почти руса. Според мен цветът й си бе чудесен и преди, но може би е изпитала нужда да я промени, защото самата тя се бе променила. В началото дори някой да ги е видял, вероятно е решил, че Халоран просто е мил с нея. Тогава той все още беше герой.

Но после хората разбраха, че тя ходи вечер в дома му, а той също се промъква у тях, когато майка й отсъства. По тази причина и се бе озовал край църковния двор в онази нощ.

Нещата наистина се размирисаха, защото Елайза бе само на седемнайсет, а той — прехвърлил трийсетте, при това учител. Героичният му ореол се стопи и в града взеха да го наричат перверзник и педофил. Родителите ходеха в училище и разговаряха гневно с директорката. И накрая, макар да не бе сторил нищо незаконно, тя бе принудена да му каже да си върви. Заради репутацията на училището и „безопасността“ на децата.

Започнаха да се разпространяват истории как господин Халоран нарочно изтървавал гумички и моливи в клас, за да може да надзърне под полите на момичетата, или висял в часовете по физическо, за да зяпа краката им, или как веднъж в столовата опипал сервитьорката по гърдите, докато тя се навеждала да почисти масата му.

Нищо от това не беше вярно, но слуховете са като вируси. Те се множат и разпространяват с мълниеносна скорост и докато се обърнеш, всичко вече е заразено.

Ще ми се да можех да кажа, че съм се изправил в подкрепа на Халоран, защитил съм името му пред останалите деца, но не беше така. Бях на дванайсет и се намирах в училище. Смеех се на шегите за него и мълчах, когато го наричаха с епитети, или пускаха поредната скандална история.

С нищо не показах, че не им вярвам. Че Халоран е добър, защото е спасил Момичето от въртележката, а също и баща ми. Нямаше как да им разправя за красивите картини, които рисуваше, или за деня, в който ме отърва от Шон Купър. Нито как ми помогна да разбера, че човек трябва да се държи за нещата, които са му скъпи. С нокти и зъби.