Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— За откраднатия мотоциклет?

— За засада. Зволински каза да внимаваме.

— Заради случилото се с Джането и Дейв?

— Точно така.

Патрулката мина край група черни юноши, размаза кутийка от бира и един умрял гълъб.

— Това е досадно — отбеляза Ейб. — Защо непрекъснато измират?

— Въздухът ги прави склонни към самоубийство.

— Все това повтаряш.

Нанси намали още скоростта на патрулката и огледа триетажната сграда, покрита с не по-малко от сто кила графити. Сред думите, имената и половите органи се виждаше квадратна табелка, боядисана в черно.

— Можеш ли да прочетеш какво пише на нея? — попита полицайката.

Ейб погледна през предното стъкло, присви очи и кимна.

— Да ми лапнеш големия, дебел к…

— Не това. До вратата. — Нанси посочи табелката. — Можеш ли да прочетеш какво пише?

— Прилича на четворка и деветка накрая.

— Значи сме на два номера от адреса.

Тя натисна газта и патрулката мина край подобна сграда, за да се озове пред триетажна постройка, покрита с голяма избеляла фреска, която фосфоресцираше някаква утопия от времето на брейка.

Нанси спря.

— Огледай наоколо.

— За засада? — Ейб обичаше нещата да са напълно ясни.

— Да.

Двамата огледаха района, търсейки хора, които биха могли да ги нападнат. Край тях профучаха няколко деца на кросови мотоциклети, а двама старци се появиха на прозорец от другата страна на улицата.

Никой от тези хора не изглеждаше заплашително.

— Ще отида да почукам на вратата.

— Няма да гася двигателя.

— Добра идея. — Шишкавият полицай прибра револвера в кобура, погледна отново салфетката от „Бъргър Кинг“ и каза:

— Гарет Оукуел. Гарет Оукуел. — Прибра салфетката с информацията в джоба на гърдите си и повтори още два пъти името, сякаш се подготвяше за рецитал.

— Плаща си данъците. От диспечерската го провериха.

Ейб дръпна лостчето, но вратата не помръдна. Смутено издърпа бутона за заключване и за втори път дръпна лостчето. Този път вратата се отвори. Докато слизаше, в затопления автомобил нахлу студен въздух.

— Ако нещо ми се случи — каза шишкавият полицай, — не казвай на жена ми за джентълменския клуб.

— Добре. Бъди внимателен.

Ейб кимна, издишвайки пара, потупа се по оръжието и затвори вратата.

Нанси не беше особено загрижена за безопасността на своя партньор. Опитът й, натрупан по улиците на Виктъри и като войник в Хаити, й подсказваше, че куршумите предпочитат интелигентните хора.

Дебел бял мъж със сребриста коса и дълга брада се появи на входната врата на украсената с фреска сграда. Зад него бе застанала брюнетка в стари кожени дрехи, която му беше или жена, или сестра. Не по-малко от една трета от телесната й маса беше съсредоточена в задника.

Докато крачеше към двойката, Ейб помаха с ръка, а Нанси отвори леко прозореца.

— Крайно време беше да дойдете — каза брадатият. — Мотоциклетът ми може да е вече канадец.

Шишкавият полицай продължи по каменната алея.