В долината на смъртта

— В такъв случай ви моля да ме последвате, мило общество! — пропелтечи объркан.

Тъкмо се канеха да тръгнат, когато Уолкър погледна случайно към прозореца. Той трепна.

— Да вървим бързо! Уилкинс идва!

Споменатият действително крачеше към пощенската станция.

— Влезте временно тук — каза Хофтър, като отвори една врата. — Аз самият ще се осведомя какво иска.

Той излезе и застана така пред входа, че Уилкинс нямаше как да не се насочи към него. Плантаторът поздрави учтиво.

— Мастър, кога замина, моля, последният дилижанс за Лос Палмас?

— Преди няма и половин час.

Това беше пощенската кола, с която бяха пристигнали Уолкър и придружителите му.

— Неприятно! Една телеграма ме вика в Дос Палмас. За съжаление ме е нямало в странноприемницата и я отворих едва сега. Кога тръгва следващият дилижанс?

— Утре по същото време.

— Чак? Знаете ли някоя друга възможност?… Някоя извънредна кола?

— Не. Ние сме само транзитна станция и не сме съобразени за екстрени коли. Трябва първо да телеграфирам до Хила сити.

— А как стоят нещата с водния път?

— По Рио Хила тук не циркулират плавателни съдове. Аз самият имам наистина една лодка, но тя е само за частни цели. Не я давам под наем. Мога да ви посъветвам само да изчакате до утре.

— За съжаление май не ми остава нищо друго. Благодаря много.

Уилкинс поздрави и си тръгна, а Хофтър се върна да осведоми гостите си.

— Браво, мастър Хофтър! — похвали го сеньоритата с чувствен поглед и сладка усмивка.

— Добре го свърши — потвърди Ролан.

— О, та аз и нищо друго не можех да сторя, сеньорита! Единствената възможност за отпътуване по вода е моят «Продавач на души»[39]. Но първо, аз не го давам на разположение на непознати и второ, мастър Уилкинс би стигнал само до Юма. После обаче пак ще трябва да чака дилижанса, за да измине по суша останалото разстояние.

— Как? Ти имаш някакво корито? — вметна Ролан.

— Да, сейнтлуиски модел. Великолепен съд. Аз обичам водния спорт и тъй като тук е толкова скучно, възползвах се от един благоприятен случай да си купя лодка… Но елате, моля!

На Уолкър много му се искаше да чуе нещо повече за плавателния съд. Беше го споходила една идея. Но понеже си каза, че работа не е спешна, последва другите, поведени от Хофтър към три съседни стаи, които все пак бяха малко по-добре обзаведени, отколкото ревностният домакин бе казал преди малко. Най-добрата той определи за сеньоритата, докато другите две щяха да служат за жилище на господата.

Хофтър се погрижи най-напред за вода за миене и после за яденето, в което взе участие и той. Но едва бяха започнали да се хранят и той беше извикан при телеграфиста. Скочи усърдно, поклони се пред сътрапезницата си и остави другите в най-голямо напрежение. Когато се върна, показа със сияеща физиономия една запечатана телеграма.

— Ето я, дами и господа!

— Великолепно! Я подай я насам! — обади се Ролан.

— Ето! Но внимателно!

Ролан навлажни капачето на плика, докато водата попи в хартията и разтвори лепилото. Така съумя да го отвори без повреди. Без да се замисля, че със съдържанието би могъл да се компрометира пред Хофтър, той зачете на глас: