Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))

— Драга ми Каролина…

— Е-е, Джеймс, не ме прекъсвай. Зная какво говоря. Паркър я срещнал пред вратата, нали. — Не чул чичото да й казва „лека нощ“. Тя е можела да го убие тъкмо в тоя момент.

— Каролина!

— Не казвам, че го е убила, Джеймс. Казвам само, че е можела да го убие. В същност, макар че Флора е като всички днешни млади момичета, дето не зачитат по-възрастните и си мислят, че са вещи по всички въпроси на тоя свят, нито за миг не бих повярвала, че е способна да зоколи дори пиле. Ала фактите са си факти. Мистър Реймънд и майор Блънт имат алиби. Мисис Акройд има алиби. Дори оная жена, Ръсел, като че ли има… и добре, че има. Кой остава? Само Ралф и Флора! Но каквото и да казвате, убедена съм, че Ралф Пейтън не е убиец. Не мога да си представя такова нещо за момче, което познавам от дете.

Поаро помълча за минута, като следеше пушека, който се извиваше от цигарата му. Когато най-после заговори, гласът му, кротък и някак далечен, правеше странно впечатление. Това никак не беше обичайният му глас.

— Да вземем за пример един човек… съвсем обикновен човек. Човек без никакъв помисъл за убийство в душата. Някъде у него има някаква струнка… скрита дълбоко. Досега тя не е докосвана. Може и никога да не бъде докосната — и в такъв случай той ще си отиде в гроба почитан и уважаван от всички. Но да предположим, че се случи нещо. Изпада в затруднения… или може би дори нещо друго. Може случайно да попадне на някаква тайна — тайна, от която зависи животът или смъртта на някого. И първата му мисъл ще бъде да каже истината — да изпълни дълга си като почтен гражданин. Тогава именно почва да се проявява слабата струнка. Ето ти възможност да измъкнеш пари — огромна сума пари. Той се нуждае от пари… желае ги… а е толкова лесно. За тази цел не е необходимо да прави нищо — просто трябва да пази мълчание. Това е началото. Желанието за пари нараства. Трябва да измъкне още и още! Той е опиянен от златната мина, която се е открила пред него. Става алчен. И в алчността си преминава границите. Мъж можеш да насилваш колкото си щеш — с жена обаче не бива да прекаляваш. Защото дълбоко в сърцето на жената се таи страстно желание да каже истината. Колко мъже, които са мамили жените си, отиват спокойно в гроба, отнасяйки своята тайна със себе си! Колко жени, които са мамили мъжете си, разбиват живота си, като хвърлят истината в очите на същите тия мъже! Не са могли да устоят на давлението. В един необмислен момент (за който после ще съжаляват, bien entendu41) те плюят на всякаква предпазливост и поставени в безизходица, провъзгласяват истината, което им доставя за кратко време голямо удоволствие. Така, мисля, е било и в случая. Давлението е било прекомерно. И така влиза в сила вашата поговорка за убиването на гъската, която снася златни яйца. Но това не е краят. Човекът, за когото говорим, е заплашен с изобличение. А той вече не е същият човек, какъвто е бил по-рано — да речем, преди една година. Нравственото му чувство е притъпено. Вижда се е безизходица. Води отчаяна борба и е готов да прибегне до всякакви средства, конто му попаднат, защото изобличението значи разорение за него. И тъй — кинжалът удря!