Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))». Краткое содержание книги:
Той помълча за малко. Като че ли бе омагьосал стаята. Не мога да опиша впечатлението, което направиха думите му. В неумолимия анализ, в — безпощадната сила на прозорливостта му имаше нещо, което вселяваше страх и у двама ни.
— След това — продължи той тихо, — когато се махне кинжалът, той пак ще си бъде същият, нормален, благ. Но ако отново стане нужда, тогава още веднъж ще удари.
Каролина най-после се окопити.
— Вие говорите за Ралф Пейтън — каза тя. — Може да сте прав, може и да не сте, ала нямате право да осъждате един човек, без да го изслушате.
Телефонът иззвъня остро. Излязох в хола и вдигнах слушалката.
— Какво? — попитах. — Да. Тук е д-р Шепърд.
Слушах минута-две, после отговорих късо. Сложих слушалката на мястото и, върнах се в гостната.
— Поаро — рекох, — задържали са един човек в Ливърпул. Казва се Чарлс Кент и смятат, че е непознатият, който посетил Фърнли оная нощ. Искат да замина за Ливърпул и да установя само личността му.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
ЧАРЛС КЕНТ
Половин час по-късно Поаро, аз и инспекторът Реглън бяхме във влака, на път за Ливърпул. Инспекторът беше явно много развълнуван.
— Може да открием, ако не нещо друго, то поне някаква нишка във връзка с изнудваческата част на тази афера — заяви той ликуващо. — Костелив орех е тоя субект, доколкото разбрах по телефона. На всичко отгоре е наркоман. Лесно ще можем да измъкнем от него каквото ни е нужно. Ако трябва да се търси някаква подбуда, не може да има ни най-малко съмнение, че той именно е убил мистър Акройд. Но в такъв случай защо младият Пейтън се укрива? Цялата работа е една каша и нищо повече. Впрочем, мосю Поаро, вие излязохте съвсем прав по отношение на ония отпечатъци от пръсти. Те се оказаха на мистър Акройд. Аз мислех горе-долу същото, ала отхвърлях тази мисъл като недопустима.
Усмихнах се под мустак. Инспектор Реглън така очевидно се мъчеше да спаси престижа си.
— А, като става дума за тоя човек — каза Поаро, — той нали още не е арестуван?
— Не, задържан е като подозрителен.
— А какви сведения дава за себе си?
— Твърде оскъдни — отвърна инспекторът с кисела усмивка. — Пази си скъпоценната кожа, доколкото разбирам. Ругае наляво и надясно, ала друго почти не можеш измъкна от него.
Когато пристигнахме в Ливърпул, с учудване видях, че Поаро бе приветствуван с акламации. Комисарят Хейз, който ни посрещна, едно време бе работил с Поаро около някаква афера и очевидно имаше превисоко мнение за способностите му.
— Е, щом мосю Поаро е между нас, бързо ще се справим с работата — каза той весело. — Мислех, че сте вече пенсионер, мосю?
— Бях, драги ми Хейз, бях. Ала да знаете колко скучно е да си пенсионер! Не можете да си представите колко еднообразно минават дните.
— Възможно е. Значи дойдохте да видите нашата находка, а? Д-р Шепърд ли е това? Мислите ли, че ще можете да установите самоличността му, сър?
— Не съм много сигурен — казах неуверено.
— Как го хванахте? — осведоми се Поаро.
— Както знаете, разпратихме описание. Чрез печата и неофициално. Не много сигурна работа, трябва да призная. Тоя субект действително има американски акцент и не отрича, че оная нощ е бил около Кингс Абът. Само вика: „Че какво ви засяга това, дявол да го вземе“ и иска първо да се продъним в пъкъла… преди да отговаря на каквито и да било въпроси.
— Ще ми бъде ли позволено да го видя аз? — попита Поаро.
Комисарят примижа хитро с едното си око.
— Много ще ни бъде приятно, сър. Можете да правите каквото пожелаете. Неотдавна инспектор Джап от Скотланд Ярд питаше за вас. Чул, че участвувате неофициално в разследването на случая, казва. Но можете ли ми каза, сър, къде се крие капитан Пейтън?
— Съмнявам се дали ще бъде благоразумно да ви кажа в тоя момент — отвърна Поаро важно и аз прехапах устните си, за да не се засмея.
Малкият човечец наистина се държеше с достойнство.
След като побеседвахме още малко, заведоха ни да поговорим с арестанта.
Той беше млад човек, бих казал, не повече от двадесет и две или двадесет и три години. Висок, сух, с ръце, които леко трепереха, и белези на значителна физическа сила, която бе започнала да поувяхва. Косата му беше тъмна, но очите му, сини и гузни, рядко издържаха спокойно на чужд поглед. Досега бях хранил илюзията, че имаше нещо познато във фигурата, която бях срещнал оная нощ, но ако този човек беше същият, жестоко се лъжех. Той ни най-малко не ми напомняше за когото и да било от моите познати.